неделя, 31 август 2008 г.

Музиката и храната



Някога музиката е била неизменна част от живота на хората...С барабаните , направени от кожата на убития дивеч, племенните хора са посрещали и изпращали слънцето ,принасяли са жертви, за да умилостивят Боговете...Знахарите припявали до леглото на болния , опитвайки се да го върнат от Отвъдното..
По-късно трубадурите превръщат музиката в начин да изразиш онова, което чувстваш , така се ражда текстовата музика..В нея се пее преди всичко за любов( колко странно- толкова необяснима в реалността , звучейки, любовта е разгaдана ..)
От Средновековието до днес идеята за музика се е изменила благодарение на нейното жанровото еволюиране , но се е съхранила в същността си..
Музиката е като храната...Някои обичат да се хранят сутрин по-обилно, други само вечерят, а пък аз често нямам време да се храня..Някои обичат да е разнообразна, други се тъпчат с картофи всеки ден и надебеляват от прекомерното приемане на въглехидрати..Едни се хранят възпитано, други си облизват пръстите. Но както и да я приемаме, музиката е потребност ..

Чалгата:
Като дъвка „ Турбо” ..Има сладък вкус в началото...На пръв поглед не е лоша, захарта се топи в устата ти и е приятно. Заглеждаш ce в опаковката и се усмихваш. След малко дъвкане , започва да се втричва в устата ти и накрая я изплюваш..Но след два дена , вадиш пет стотинки и си купуваш нова. Сякаш са сложили дрога в нея , или пък просто обичаш да си мляскаш..Някак неангажиращо е..
Rock
Като зелена салата с морски дарове ...Вкусно и странно. Иска ти се да хапнеш и да излезеш навън , да потичаш , да любиш, да изкачиш някой връх..Обаче понякога марулята не е измита добре ( sound-a се е скапал) , или пък си препил с бира предната вечер и ти се срува невъзможно да излапаш малките рачешки рулца, които се гърчат в чинията ти..
Hard- Rock
Като френско сирене..Вкусно , но стряскащо отначало ( Боже, как вони!) Топи се в устата ти и после остава едно усещане за преситеност..Колебаеш се дали ти се хапва още едно парченце или ще се върнеш на салатата..Каквото и да си говорим , има страхотни френски сирена...
Метал- музиката
Като люта чушка..Чудесно върви с една боб-яхния. Даже е глупаво да ядете чушка без основно ядене. Ако все пак никой не ви е сготвил, може да се обърнете към вашия съквартирант и да го помолите , ако няма да излиза тази вечер и е решил пак да откача , поне да ви почерпи с една мента преди лягане , за да заспите по-бързо...
Реге-музиката:
Като поничка с пудра захар..мммм...Иска ти се да останеш вкъщи, да си пиеш чая , да драскаш писмо до любовта на живота ти ( или до близък човек ) пудрата захар да пада по листчето , да остават мазни следички от пръстчета..Но от пудра захар се дебелее...а и да стоиш дълго вкъщи не е толкова добре..
Рап- музиката
Като свинска пържола с картофи и гарнитура от домати и краставици. Има ритъм , има вкус, няма страх да я опиташ. Може да я приемаш с бира, вкъщи , на излет , в колата , на покрива...Само я изчакай да стане златиста на цвят и я сподели с приятелката си/ приятеля си в един тупкащ картофен танц..
Латино музиката
Като Сладоледите BOSS- екзотична , разтапяща, провокираща, забързана и вълнуваща..Вкусваш жадно и гладно , бързо се уморяваш от сладостта и предлагаш на някой друг..да похапне..

И колко много други вкусни неща има за ядене..Аз не се лишавам от нищо, хапвам всичко. Не признавам диети и здравословни програми. Не се плаша да опитам и пак да опитам...Каквото и да си поръчате от менюто, приемайте го бавно и се наслаждавайте изцяло. В крайна сметка, не може да знаете дали френското сирене е гадно, ако никога не сте го опитвали, нали?

събота, 30 август 2008 г.

Морето ще го вземе..


Събуждаш се до някого, както си се събуждал преди време до друг...
Заспиваш до някого , както си заспивал преди време до друг..
Изстинал спомен, като главоболие след работа, ще ти напомни ,може би , че го е имало и онова някога..Вземи си аналгин и се опитай да заспиш отново...
Онова някога няма да е същото дори и да ти се случи пак...
Ще се опита да те докосне и нарани, ще се опита да те разстърси и съкруши, ще се натрапи в съзнанието ти, ще те накара да се замислиш , да побленуваш..
И ти няма да му устоиш веднага..ще те помете като вълна, която разрушава пясъчния замък..
Само че онова „някога” не знае все още, че пясъчният замък отдавна се е отеглил в необятната морска шир...
И няма да те боли ,повярвай ми , само хронически ще премине една тръпка по тялото ти..Тогава ще погледнеш онова „ някога” , ще му се усмихнеш , може и да го прегърнеш (но не е задължително) и няма да го питаш нищо повече. И двамата вече знаете че..

Пясъчни замъци правят само децата...

петък, 29 август 2008 г.

„Обещай пред себе си да правиш това , което обичаш и да обичаш това , което правиш. Още днес! „




Искаш да заминеш , да започнеш на чисто ..Искаш да избягаш от шума на големия град, от чувството за анонимност, което те обхваща всеки път , когато се прибираш към вкъщи. Искаш да забравиш , че попадаш в задръствания всеки ден , че пиеш бира всяка вечер, че се храниш на крак, че хващаш някоя мимолетна емоция в някоя нещастна малка стая, в която повече няма да стъпиш, макар и да си отдал сърцето..или тялото си....

Дразни те щастието на другите...Те обичат шума , карат колите , които искат, имат жените/мъжете на техните мечти, хранят се в ресторанти и плуват в басейни , а ти се опитваш да запазиш спомена за една акробатика , събота вечер, в малката нещастна стая, за която плащаш наем-половината от заплатата си..

Не ти харесва онази голяма шумна компания от свободни хора, на първия етаж, които са наблъскани като сърдели в студентската стая , пият , пушат и слушат чалга. Не съм забравила, че чалгата не ти е по сърце..Не ти харесва моята усмивка, когато ги виждам..” Не били щастливи, всичко е от алкохола” –казваш ти и ги подминаваш...И какво правиш?

Сядаш пред компютъра , слагаш си тапи в ушите или усилваш твоята музика, различна от чалгата...Отваряш папки със снимките на хора, които виждаш рядко или няма никога повече да видиш. Мислиш колко е било хубаво тогава, как сега всичко е сложно и подтискащо- работата, връзките ти с жените/ мъжете..Колко тежък е животът и как не можеш да дишаш от проблемите си..

Само че..докато мислиш колко е сложно, слушайки твоята музика , навън, зад дървената врата на малката ти стая, другите се обичат , искат и мечтаят , борят се и губят, отиват и се връщат, мислят и чувстват...Или просто се споделят един с друг красиво или не , мимолетно или не ...на чисто или не...

Приятелю, време е да се събудиш ако не искаш да проспиш остатъка от щастието си. Не се страхувай от големия град , от дългите разстояния ,от различните хора , от задръстените улици..Отблокирай сетивата си и дишай..

Видя ли сега? Можем да се присъединим към компанията на първия етаж..

вторник, 19 август 2008 г.

Лаком си , Пухчо

Когато изплюска тоз захарен памук

мислеше ли , че ще има друг?


Когато изплюска тоз захарен памук

направи ли го ти напук?


Когато изплюска тоз захарен памук

нима обичаше ме , Пух..?


Сега държиш пръчица в ръце

И забодено на нея , моето сърце..

четвъртък, 14 август 2008 г.

Минало


Бял сън и светлина от диxания разспръсната
Ти до мен и топла длан докосвана с любов
Китка мигове в сърцето ми откъсната
Ти си болка , ти си зима , ти си пролет, ти си зов..

Стъпки в мрак и тихо гушване с нежност
Липсва тоя допир ,тая музика и смях
Липсват ми секундите безбрежност
Липсва ми момичето, което бях...

Но и днес макар и друга
Но и днес макар че няма те до мен
Но и днес макар на себе си аз чужда
Усмихвам се, че пак е ден...

Обичах те до смърт
Обичах те в пламъци и във вихрушка ледена,
Обичах те , когато беше мил и твърд,
Обичах те, обсебена.

А днес макар и невъзможно
Ти, огнена химера на Нервал
Спря сърцето мое да пробождаш
И дано, твоят огън друга е огрял...

Раздяла



Толкова много кристални извори
мога да напълня , ако събера
сълзите си по теб...
Толкова дупки изкопах в душата си,
че стана яма...
И сега ме няма.
Казах ти, че стоя на ръба на тази бездна,
а не съм ли вече в нея...
там в нищото да чезна..
Ръцете ми са празни,
а в чинията ми като оголен кокал,
чернеят излъгани надежди.
Ах, насилена любов, преди тъй нежна!
И как в твойто вълче тяло, оскотяло,
нещо мъничко и ценно ще е оцеляло?
Студени нощи, бледи утрини,
мъгливи спомени и кошмарите пробудени,
гласове и молещи усти...
Ах, ронеща се, слаба нежност остаряла,
Ти ще ми простиш..
Късно е , на прага си,
не мога да те върна...
Спонтанно влезе във влажното мухлясало съзнание,
но и днес, отново, гръб налага се да ти обърна
и ще напиша само скръбното ти възпоменание..

Дните сякаш бяха преброени…
Да, искахме да върнем нещо, ала никога не стига време.
Сбогуваме се с любовната история: възход, падение, изчезване,
способен ли си да оспориш вековната, житейската теория?
И аз не мога, твърде уморена съм за теб , а и както знаеш- няма лек...


Но единствено сега аз тази бездна питам,
дъно има ли , някога ще го усетя ли ?
А докато стремително надолу аз политам,
някой по случайност ще ме спре ли?

Всеки ден е..


Сутрин , 6:30 : Очите се отлепят бавно и сложно...Трябва да ставам , леглото е топло и мое , навън е хладно и чуждо..Колко ще е прекрасно , ако остана още малко със затворени очи..Вода в банята, изнервено хлопване и крясък..съседите пак се карат..Те ако не правят секс, задължително ще се карат за нещо, сладури...

Сутрин 7:09 : Трябва да тръгвам , стоя на вратата и ровя за ключ..През това време си мисля колко ли още мога да продължавам да си търся ключовете..Как ми се иска да съм ги изгубила и да остана заключена ден-два...Съседите излизат преди мен, момичето се тръшка пред асансъора, забравила си е огледалцето...или спиралата. Той се връща да ги вземе...

Сутрин 7:16: 280 спира с плавно движение, малката групичка студенти се качва мързеливо и отегчено. Някои не могат да се съберат след снощи , други просто не искат..облягат главички на стъклото и гледат уморено навън...Аз си мисля , правейки като тях:” Дали не може 280 просто да не спира никога на Ректората” ..може да пообикаля напред назад и да ме отведе някъде...

Сутрин 7:45 : Слизам от автобуса , забързани хора ме подминават още по-забързано, нямат спирачки, винаги са такива..дори не можеш да запоминиш лицата им , просто защото никога не ги виждаш..Гръб, ръка, крак, чанта...Познаваш ги по миризмата на умора , която се пропива в тях..Искам да забавя крачка и просто да отида някъде другаде..където хората ще изглеждат малко по-щастливи.

Сутрин 8:15 : Пия кафе и правя компания на барманката на служeбното кафене. Тя има две деца и винаги говори само за тях. Рядко използва личното местоимение „аз” , сякаш не го е имало никога..Разлива кафе и си пее „ Hero” на Enrique и тогава се замислям..

Сутрин е, намираш се в столицата на България , разливаш кафе на недоспали и изнервени човекоподобни( ходещи зомбита) , пееш си песничка или говориш за двете си деца сякаш са последните останали на Земята...И по свой си начин си някак полезен и истински...