Вторник

Любовта била отговорът...така пеят Morandi. И някак се успокоявам. Кой знае, наистина може и да е там отговорът на всичко. И за това го търсим цял живот. А като си отговорим, вече ни няма.

Тогава какво? Какво е по-важно от любовта? Много други неща. Вярвам си. Търсенето е по-важно. И очакването. Тръпката. Опитът. Вярвам си...

Какво, трябва ли да се отказваме от мечтите си? Трябва ли да захвърляме розовите очила? Да страдаме? Да страдаме?

Не...По-важно е да се борим. Да търсим. Трескаво и непрестанно. Всекидневно да се променяме. Да се променяме. Според нас. А не според другите.

Да, прав си. Нямаме право да се примиряваме. Да мрънкаме. Да си измисляме. Да се заблуждаваме. Накрая -да се приспособяваме. Имаме право да живеем. На мига. Не утре. Не в събота. И не във вторник. Мразя вторниците. Всъщност. Мразя ги!

Мразя всички графици. И паузи. Нямаме нужда от тях. Стига ни работното време. Стига ни липсата по близките. Стига ни всичко. Всички цифри са ни предостатъчни!

Излиза ми се. Искам да ме изкъпе пролетният дъжд. Безбройни капчици да докосват моето тяло. Топло безгрижие да ме целуне. Искам да спра да гледам календара и да пресмятам...кога ще дойде другият месец...

Сега ми харесва. Нямам отговор за нищо. Но търся. И ми е хубаво, по дяволите! Не ме е страх. Нямам време за губене обаче. Нямам време да се залъгвам. Точно това спирам да го правя. Част от моето безгрижие. Ти трябва да си част от моето безгрижие, капките дъжд по тялото ми, а не да си снегът, който ме затрупва. Не ме задушавай...Аз нямам нужда от зимен сън, защото просто не съм мечка. Ех, ако бях...Щях да те оставя да ме погалиш по козината. Ама не съм.

Жена съм. Будна съм дори, когато спя. И как ми е хубаво...С широко отворено сърце, вярвам, търся и обичам...

Нямам време за друго...