За черните котки

Тя просто ми мина пътя. Мина и застана пред мен, накипрена и лъскава, ококорена в мрака. И аз се наведох. Взех я в ръце. И черните котки се гушкат. И те имат нужда да ги вземеш в ръце. Нищо, че са минали през пътя ти и вещаят нещастие.

Не че бях щастлива. И даже да си призная, зарадвах се като я видях, че се спря. Не очаквах да се върне след злодеянието, което направи. Пък и те са много диви – уличните, черни котки...

Мила котко, мислех си за приспособяването, когато ми пресече пътя. За това как искам безумно много да не ми пука. Да не ми пука, че ми липсва. Че ми липсваше, дори когато не го познавах...Да не мисля за очите, за гласа, за ръцете...за нежността. Да не ме е грижа. Да не трупам спомени. И най-вече да нямам очаквания. Очакванията са гадно нещо. Не ми трябват, котко. Къде се гушиш в мен? Аз не мога да си те взема. Ти ще ми донесеш нещастие. Ама че се търкулна тази сълза...

Не се страхувам да ме обичат. Напротив. Винаги съм искала само това. Да ме обичат. Да ме почувстват близка. Да ме мислят. Мечтая си как някой ден, някога...ще мислят за мен, повече отколкото аз за тях...за хората. Не се страхувам. Да не мислиш, че ми е лесно да се приспособявам? Никак. Опитвам се. Опитвам се. Но не се получава. Явно само се опитвам да се правя на силна. На безразлична, на „на-мен-ми-е-все-тая”. Истината е, че ако можех да гушна теб, вместо тази тъпичка котка, щях да го направя. Ако можех да повървя с теб в тази хладна, звездна нощ...щях. И никак нямаше да ме е страх.

Въобще не ми вярвай на позите. Те не са за теб. За мен са. Да се гледам в огледалото и да избухвам в смях. Аз не съм такава. Наистина. Не искам да се приспособявам към теб. Защото няма да съм аз. Пак се търкулна тази сълза. Може би е от диетата – днес не ям. И се разстройвам. Като мога ще ти сготвя пак. Нещо по-вкусно от миналия път.

Влюбвам се. Ето в това ще се приспособя, защото ми харесва. И не искам да знам нищо повече. Повярвай ми...

Айде, черна котко. Изцапа с лапички моето черно яке. Слизай. Слизай, казах....Дали ако прегърнеш нещастието, то си остава такова? Едва ли...Преборваш се, не се приспособяваш.