вторник, 31 март 2009 г.

Мила и Зоран


Глава дванадесета

Розовият списък

Една неделна утрин Мила се събуди в Стара Загора. Беше пристигнала късно в събота, бе говорила един час с родителите си и си беше легнала. Събуди се самичка. Те бяха отишли на гробищата, при гроба на баба й. Мила не обичаше да ходи там и отказа да ги придружи. Озова се сама в апартамента, с празна от мисли глава, прозяваща се и мързелива. Почуди се какво да прави. Времето пълзеше като мравка. Слънцето изчезваше зад облаците и бледи лъчи пропълзяваха по стените. Мила влезе в детската стая и остана неподвижна. Спомените се редяха по етажерките, помахваха от витринката на секцията, спотайваха се в гардеробите и чакаха да им обърнат внимание. Плюшени играчки прашасваха по ъглите, онемели за вечни времена. Някога изповедници, сега се бяха превърнали в топчици плат, изоставени и самотни, пазещи в малките си плюшени сърца спомена от плахите детски ръчички. Мила все Маймунчо и го целуна. Имаше и други самотници, но тя отказа да се разнежва. Пренебрегна ги, насочвайки се към шкафчето с поезията. Това шкафче криеше толкова тайни. Вътре имаше недописани писма до Зоран, бележки, които си бяха разменяли момичетата в гимназията, поезия, посветена на други момчета...Един скромен период от нейния живот, който изникваше сега в съзнанието й, като островче сред необятна шир. Загубена земя, за която можеш само да си припомняш, но не и да намериш обратния път.

Тя седна на земята и започна да чете всички малки късове хартия, изпомачкани, изрисувани, пожълтели. Мила бе живяла в романтичната представа за света. Нейното детство, а после юношество преминаха светло и неопетнено. Може би твърде приказно и не бе така подготвена за онова, което се стовари после. Някога тя бе вярвала, че нещата се случват красиво, че ти им позволяваш да се случат така. Бе имала мечти и идеали, вярвала бе, че любовта е съвършенство. Не бе предполага, че би могла да се разочарова от нея. Да страда. Страданието бе приемала като копнеж по онзи, когото обичаш, сладостни терзания на една душа, изцяло запленена от Него. Той бе красив, очакван, смел и добър...

Мила отвори дневника си. Тайното дневниче на всяка девойка. Беше на четиринадесет. Невинна. Страхлива. Но женското в нея вече се обаждаше, човъркаше я любопитство. Очакваше „принца” от приказките. Какви разкривени букви, потънала в мечтания девойката записва впечатленията си от деня. Има красиви момчета- пише тя. Вече си е харесала няколко. Има си списък. Последната страничка от дневника, най-розовата, съдържа техните имена. Всеки си има номерче и срещу него съответната качествена характеристика. Малката жена се научава да наблюдава. Още от тогава знае, че Той не може да е всеки. Трябва да отговаря на определени качества. Тя се подготвя да обича неговите качества. Розовият списък накара Мила да се усмихне. Даже се захили. Нещатата се усложняваха на втората страничка, където едно име се мъдреше централно, оградено от сърчица. „Чакам си целувката” – беше написала над името.

Мила затвори тетрадката и се облегна на стената. Стори й се, че това е било отдавна. Минало е век, два, че се е преродила отново. Че е друга. Дали с всичките плътски желания не идва и разочарованието. Мила на четиринадесет и Мила сега.

Нямаше днес розов списък, нито качествени характеристики. Имаше Зоран. Неговото име бе гравирано другаде. Няма памет за него. Има сърце. Представата за него обаче вече не е розова. Има съмнения. Има отчуждение. Има едно предстоящо „нищо”, което наближава. Качествата на Зоран не можеха да се опишат. Не че ги нямаше. Мила не знаеше просто какво я бе привлякло в него. Пожела да вземе лист и химикал и да изрежда всичките му хубави страни. Не го направи.

Не се бе влюбила в тях. И не бе останала с него толкова дълго време заради тях. В любовта изглежда...няма категории, няма скала на преценяване. Всъщност тя е едно голямо напиване. Неосъзнато, повличащо, понякога пагубно...Който няма мярка, се събужда с главоболие. Мила беше препила. Малката жена преди години, днес бе осъзнала колко безсмислено е търсила принца. Всъщност никога не е искала него. Всъщност не се стремим към съвършенство, имитираме такъв стремеж, защото изглеждаме по-сериозни и по- целенасочени...или за да спрем да мислим колко сме самотни. Самотните хора наистина имат големи претенции. На тях никога не им е достатъчно. Защо ли? Онези, които се страхуват също имат големи изисквания, нима ще имат смелостта да опитат? Нека изчакат, ще се появи „по-добро”. Правим списъци като малки момиченца, за да ги направим на малки късчета като пораснем, ако имаме куража.

Зоран заемаше страници история. Самичък той би станал герой на роман. И ако Мила беше на четиринадесет, може би щеше да започне и да довърши романа си...

Но не бе.

Малки слънчеви зайчета се гонеха по стените. Тишината обгръщаше Мила. В ръцете си продължаваше да държи тетрадката спомени, но този път не се усмихваше.

снимка: Красимира Динева

5 коментара:

hopeless каза...

... доста философско и адски женствено, наистина. С една шепа думи описваш края на пубертета...
Не вярвам обаче, че някое момиче къса "Розовият списък" на парченца, а ако случайно го направи, после със сигурност ще се намрази до смърт... Да, когато пораснеш (ако пораснеш), когато стъпиш здраво на земята (ако стъпиш някога) разбираш, че никой не може да побере в себе си всички качества, за които мечтаеш... но това правили го по-малко... "принц" (не се смей)? Може би осъзнаваш, че списъка ти е по-дълъг отколкото трябва, може би още има принцове и принцеси, последните не могат да ходят нормално дори и да искат, развалят вратите в офиса, като магнит фокусират цялото внимание върху се беси и винаги могат да те уплашат докато си миеш ръцете, защото се появяват изневиделица, е и :) ? От това не са по-малко желани, напротив... усмивката им е заредена с толкова чар, че през ум не би ти минало да претендираш за каквото и да... най-много да не издържиш на изкушението и да нацелуваш някоя такава принцеса и ако имаш късмет.... стига толкова :р

Слънчице, искрено се надявам да не си накъсала твоето тефтерче... дано не си.... фантастична глава, страхотна е!

Милена каза...

:)) аз ли я развалих последния път:)))?тъкмо я бяха оправили:П тюх!!
мерси за милите думи:)

ralka каза...

"бележки, които си бяха разменяли момичетата в гимназията"...поне вместо момичета, приятелки да беше написала:P..нима бележките от тях не са така съществени като "розовия списък"(защо ли никога не ми е хрумвало да си направя такъв тогава:)..както и да е..не беше розов, ама написах нещо такова преди 2-3 години:D явно неизживян пубертет..за мен са много по-важни нашите бележчици, Миле..толкова са искрени и истински..сякаш тогава много повече мислех..сега повече чувствам..а може и да греша...
а иначе само те чакам да напишеш трите части и ще те издаваме{}няма как да криеш таланта си от света:)))

ralka каза...

:((ти не ми отговори на коментара:((

Милена каза...

миличкааа....обичкам те!! не съм отговорила, защото не съм имала време да седна да ти отговоря:)))

ще ги напиша и трите части, обещавам!
целувкам те