Мила и Зоран

Откровения

Глава седма

Беше пролет. Мила и Зоран лежаха на една полянка, в сърцето на парк Аязмото, в Стара Загора. Той беше сложил главата си в скута й, наслаждаваше се на лъчите на слънцето, които галеха лицето му и мълчеше. Тя гледаше дългите му мигли и си мислеше как се бе влюбила първо в тях. Странно... кой се влюбва в мигли? Тяхното влюбване беше ли реално? Лек ветрец си играеше с косите й. Събота. Бяха заедно. За първи път от толкова много време, прекарваха съботата си заедно. Беше ли реално да прекарват съботата си заедно?

- Мило...- прошепна тя. Той отвори очи и я погледна. Синьото се разля в нея и я накара да се усмихне. Това бяха неговите очи.

- Кажи мило...Какво имаш да споделяш? – промърмори той, изправяйки се. Придърпа я към себе си и я гушна. Тя се скри в прегръдката му и на свой ред затвори очи. Тишина. Не искаше да споделя нищо...Искаше просто да го почувства и да удължи този момент, в който думите са излишни. Искаше да не мисли и да забрави за проблемите им, за греховете си към него, за пропастта помежду им...Той я зацелува нежничко по врата. Устните му бяха топлички. Неговите устни. Очите й се насълзиха. И сълзите й потекоха, търкулнаха се по бузите...

- Защо плачеш, Мила? – обърна лицето й към своето и се вгледа в него.

- Не плача...вълнувам се...

- От моите целувки? – засмя се Зоран

- От твоето внимание...-отвърна тя и се притисна силно към тялото му. Сърцето й щеше да се пръсне. Внезапно й се прииска да бъде искрена и да му каже за Ники. Признанието беше толкова близо и все пак някакво предчувствие не й позволяваше да го изрече.

- Какво има...- попита я той след малко, усетил туптенето на сърцето й.

- Зоран...

- Да...

- Обичаш ли ме?

- Ти обичаш ли ме?

- Не е честно, аз попитах първа...

- Ти как мислиш? Дали те обичам?

Мила не отвърна. Замълчаха. Желанието да сподели за Ники беше изчезнало. Беше се замислила за друго. За споделянето. Чудеше се дали той някога би й споделил, че е бил с друга жена. Ревността я завладя. Ами ако и той като нея е имал някаква авантюра. Той пътуваше често. Ами ако е целувал някъде някое красиво и неразумно момиче...И щом тя си го е позволила, как да е сигурна, че той не е направил някоя подобна глупост. Това прозрение дойде толкова внезапно, че измести всякаква друга емоция.

- Зоран...

- Хм, има ли нещо, което те притеснява?

- Ти изневерявал ли си ми?

Зоран започна да се смее звънко. Тя го гледаше с глупаво изражение. Изчерви се. А той продължаваше да се смее. Зацелува я през смях.

- Как ти хрумна? Това, защото не ти казах, че те обичам ли? Аааа, шматката ми тя. Как бих могъл да ти изневеря? Непрекъснато си ми в главата. Не ме оставяш на мира дори в мислите ми. Заразно зло....

- Мило! Аз те питам сериозно, защо ми се смееш? Ти пътуваш непрекъснато. Как мога да съм сигурна, че не ти се е случило да попаднеш на някоя ... развратница.

- Ха ха ха ....Развратница? Свободна развратница? Такава, която като ме види ще ми се нахвърли веднага...Мммм, да...Има ги.

Мила се ококори и се изчерви още повече. Той не можеше да спре да се смее.

- Какво ли не измисля главицата ти понякога...- каза след малко като се поуспокои. На нея не й беше смешно. Почувства се глупаво.

- За всеки случай....- продължи той сериозно. – дори и да ми се случи някога да ти изневеря , не бих ти казал никога...

- А? – тя смени още веднъж цвета на лицето си. Стана й топличко. Отмести се назад и започна небрежно да си оправя косата. Той се забавляваше да я изучава. Зоран я познаваше твърде добре. Още когато се бе върнала от Трявна...още същата вечер докато правеха любов, той разбра. Движенията на тялото й бяха различни, докосванията й по- плахи...сърцето й я издаваше. Беше болезнено да я целува. Усещаше по нея непозната магия. Нещо, което го привличаше и нараняваше. За първи път от както правеха любов...той трябваше да се бори да я спечели, да си я върне отново. На сутринта се изненада от израза на лицето й. Бе заспала влюбена. Магията бе останала по напуканите й устни, в ъгълчетата на затворените й очи. Той разбра, че няма да е лесно да го изгони от мислите й. И се натъжи. И се затвори нещо в него. Завинаги. Някаква страница Нежност. Просто я видя такава, каквато никога не беше я виждал. Слаба.

- Нима ще криеш от мен изневярата? Няма ли така да живеем в лъжа? – попита след малко тя, заставайки пред него с намръщено лице. Ядосваше я неговото безразличие към темата. Зоран се излегна отново и се загледа в небето. Имаше малки палави облачета, които припкаха по синя поляна. Дали беше безразличен?

- Мила, всички живеем в лъжа. Самата изневяра е една голяма заблуда. Било ти е добре няколко мига и после?

- Хм..от къде знаеш толкова много неща за изневярата , след като не ти се е случвало?

- На мен не...Но на мои познати се е случвало да залитнат....

Мила помисли, че ще пропадне земята под краката й. Надвеси се над Зоран и го целуна дълбоко. Той отговори нежно на целувката й. Може и да не е имал предвид нея.

- Не искам да ми изневеряваш – прошепна тя. – и ако ти се случи...по-добре ми кажи. Не искам да бъда с теб, ако си бил с друга...

- Няма да ти бъде приятно да ме делиш? – очите му я изгаряха.

- Не...никак. А в лъжа не мога да живея.

- Хм...Мила....Истината е разтегливо понятие. Ако е било само мимолетно залитане? Ще ме изгубиш ли само заради няколко часова тръпка?

- Ако е имало тръпка...значи ще те загубя...

Мила се сепна от собствените си думи. Разговорът беше абсурден. Тя се загледа в неговата усмивка. Той знаеше. Внезапно осъзна, че е знаел от самото начало. Не е било необходимо да му казва. Сега също не бе необходимо да му говори. Той й прощаваше. Негласно. Дълбоко. Истинско. Стори й се, че ще припадне. Тази прошка бе така унизително глупава за нея. Излизаше, че дори когато е извършила грях, дори когато е постъпила самоиницативно...пак остава в негова сянка. Той не й позволява дори да си признае. Гледаха се дълго така. После тя се изправи, изтупа дънките си мълчаливо и прошепна.

- Прибирам се вкъщи. Тази вечер ще спя при нашите.

Зоран също се изправи без да я поглежда. Завървяха надолу по алеята, разделени един от друг. От себе си ли се срамуваше Мила? Какво чувстваше? Тя не можеше да каже. Нещо застрашаваше да избухне в нея. Чувстваше се като затворена в клетка лъвица. Внезапно той я дръпна рязко към себе си.

- Поне заслужаваше ли си?

Не я мразеше. Болеше го. Ревнуваше я от онези ръце, които я бяха прегръщали, които я бяха докосвали. Ревнуваше я от онова присъствие, което заставаше между тях. Тя не можеше да повярва.

- Зоран...

- Обичам те..да...и няма да позволя да те изгубя заради...- Думите заседнаха в гърлото му. Прегърна я.

***

След като вечеря с родителите си, поигра с детенцето на сестра си, Мила се скри в стаята за гости, предназначена за нея и за Зоран, когато се прибираха в Стара Загора и легна на леглото. Зоран бе останал при брат си. Не й се обади да й пожелае лека нощ. Може би дави мъката в алкохол. А може би спи. Мила се почувства самичка и поиска да го прегърне, да му се обади. Не направи нищо. Лежеше неподвижно и размишляваше. Доказателство за любов ли е прошката? А любовта може ли да прости всичко...ако се е случило това...нима продължава да е любов? Заслужава ли Зоран подобно унижение? Ще й вярва ли отново, както й е вярвал до сега. Страхът от тази неизвестност се настани в душата й. Как щяха да продължат? Как да се държи...ами Ники?

Колкото повече мислеше, толкова повече се ужасяваше от тези мисли. Едно плахо почукване на вратата я накара да подскочи. Майка й застана до леглото. Носеше чисти чаршафи и красивата си усмивка. Мила погледна майка си и я попита наивно:

- Майче, кога свършва любовта?

Майка и се засмя и изрече:

- Когато по-често си задаваш тоя въпрос...Пак ли проблеми със Зоран?

- Не...проблеми със съвестта ми.

Майка й седна до нея и погали бузката й. Поклати глава и прошепна

- Каквото има да стане, няма да те пропусне...Но дръж се достойно, искам да се гордея, че съм ти майка, а не да се срамувам от теб...

- Няма мамо...Нищо не е станало...

- Тогава се сдобри със съвестта си – засмя се жената и остави чаршафите.

Пожела й лека нощ и отиде при другите „ деца”. Мила остана сама и си постави за цел да се сдобри със съвестта си. Но беше трудно. Нямаше да се справи без Зоран. Набра един номер и извика такси.

Докато то я отвеждаше към апартамента на Зоран, Мила се опитваше да се успокои. Позвъни на звънеца и той й отвори. Беше уморен. Усмихна се.

- Не искам да знам нищо ....

- Не съм дошла да ти говоря.

- Не си тук, за да те слушам.

- Хубаво...

- Хубаво...

Не спаха. Не пиха. Слушаха музика и лежаха един до друг. Както някога. Мила не поиска прошката му. И той не й я даде отново. Мила не се сдобри със съвестта си, той не преживя ревността си. Но всъщност...тя имаше нужда нито от съвестта си, нито от прошката му. Това бе поредната нощ, в която се сбогуваха....