"Ces petits gestes que l'on partageait
Qui comblaient tes silences et leurs secrets
Tu ne savais pas qu'un beau jour tout disparaît
Tous ces instants de nous que tu défais
Ce passé qui s'accroche entre toi et moi pour nous effacer"
9:00 сутринта. Прибрах се преди минути в къщи. По познатия път. Съвсем сама, някак уморена от споделения сън...Или несподеления. Не мога да знам. Всичко усещам. По ъгълчета на очите ми се е събрала умората от седмицата, от тази нощ, от тези сутришни стъпки към дома. Към малкия дом. Всичко усещам. Есенния хлад, който ме прегръща, за да ми припомни, че всичко е наред. Или ще бъде. Кафето, което пия бавно докато съзерцавам спящата детска площадка зад блока. Усещам умореното си сърце, което бие спокойно. Опитвам се да запомня тази сутрин, защото колкото и да е еднаква с други някои, повече никога няма да се повтори и никога няма да я усещам пак такава. Улавям нюансите, запазвам спомена за една кратка, сънлива целувка, за една кратка топла прегръдка...Нищо друго няма нужда да помня. Другото е еднакво. Проблемите, страха, въпросите, съмненията, вечното преследване на невъзможни неща, вечният стремеж да промениш, да пречупиш през собствената си призма...познатото разочарование от това, че не си успял...Липсата и тя е с теб. Липсата по загубеното, по неосъщественото, по любовта...
Любовта. Тя не се събира в едно „обичам те”, нито в едно „липсваш ми”. Но и те са там. Тя е като ябълка. Трябва да узрее, за да е вкусна. Тя събужда глада. Желанието да имаш, да я консумираш...а може никога да не узрее, защото сте я изяли преждевременно...Както се случва често. И какво от това? Важното е да усещаш. Всичко усещам. Тъгата по неузрялата ябълка, носталгията по онова зеленото, с възкисел вкус, което горчи на езика ти и въпреки това не спираш да вкусваш. После остава само възкиселият вкус, който ти напомня да не ядеш неузрели ябълки...
9:31. От половин час пиша само глупости. Чудя се защо го правя. Заради писането. Заради многото в мен, които никога не заспиват и искат всичко да усетят, за тези феички всичко е възможно, многоцветно, преодолимо, вечно...Те не ме оставят на мира, блъскат се в горкото ми тяло и се мъчат да избягат...Бедните затворнички. Стойте си там! Моля се никога да не изчезвате. Знам, че ви е тясно...Но без вас ще спра да усещам. А не мога да живея по друг начин. Не мога да бъда безразлична, нито „ледена”, аз не съм рутина и никога няма да бъда. От усещането се страда. От страданието се твори...А творенето осмисля.
09:41 Ето за това пиша. Ето за това не спя. Опитвам се да задържа усещанията си. Да ги претворя. И да стигна до ябълката. Без вкуса на която, просто не мога....
