Хайде...

Някъде напред е...Вие се. Ей го. Малко е облачно и малко дъждовно, някак самотно и болно понякога, но той е пред теб...Пътят. Хайде, какво като новите ти обувки са ти направили пришки? Свали ги. Тръгни боса. Стъпвай лекичко по тревата и усещай капчиците роса да милват пръстчетата ти. Какво като газиш сама през полето? То не губи от красотата си. Ти не губиш от своята. Споделяте се с времето. Иначе си минава. Дъждът измива дори и следите от стъпките ти....

Така. Забрави, че те е боляло главата цяла седмица. Забрави, че ти е болно. Представи си, че ти е минало. Остави главоболието за следващите дни. Ще ни боли. Все някога. Кажи на умората да си „легне”. Ще има възможност да си поговорите след няколко часа отново.

Напук на всички смръчкани облаци, напук на световните икономически кризи, страшните епидемии, глупавите препятствия да бъдеш щастлив, ще тръгнем на път.

Към вкъщи, към някъде...Само не назад. Не си заслужава.

Ето го. Пред теб е. Пред мен е. Вечен. Ако не тръгнем ние, някой ще се сети да ни изпревари. Няма да му позволим. Втурваме се през глава. Кога пак ще сме на двадесет и две? Кога пак ще се къпем под дъжда, ако не сега?

Мила и Зоран

Раздялата

Глава тринадесета

Сутрин е. Мила отваря очи и усеща, че Зоран е буден. Той никога не се събужда толкова рано. Гледа я. И тя него също. В миг осъзнава, че думите са излишни. Онова, което се бе превърнало в пропаст между тях, ги подканя да скочат в нея. Неосъзнато, красиво самоубийство...Мила потреперва. Доближава лицето си до неговото, усеща трептенето на миглите му върху бузата си. Сърцето й ще изскочи. Може би няма да се случи нищо...а може би то се е случило вече. Зоран я прегърща. Колко любов можеш да събереш, Мила? Можеш ли да събереш всичката, за да се сбогуваш със Зоран? Ще имаш ли сили? Не, няма да плачеш....бъди силна!

- Мило...

- Да, Зоран...

- Трябва да ти кажа нещо...

- Знам, но дали трябва?

- Трябва...

- Казвай..

- Предложиха ми да работя във Франция, в главния офис...

- Това е много хубаво...

- Да...

- И ти прие ли?

- В понеделник ще изпратя документите си...

- Разбирам...

Мила се сгушва в него. Една сълзичка се е спуснала по бузата й. После нищо. Една единствена сълза. Нима е възможно? Да страда толкова малко? Скоро Зоран няма да е до нея, както до сега, а тя не прави нищо да го задържи? Нима ще му позволи да си отиде, просто така?

- Мила...не искам да се разделяме. Може да заминем заедно...и нещата ще се променят...

- Зоран...аз не искам да заминавам...и не искам да променям нищо...

- Не искаш да промениш раздялата ни?

- Какво да й променя?

- Не знам...Ела с мен...Покажи ми, че ме искаш...

- Не знам дали...искам да замина...

- Обичаш ли ме?

- Предполагам.

- Това не е отговор.

- Друг не мога да ти дам.

- Страхуваш ли се?

- От какво?

- От това да ме загубиш?

- А дали не съм те загубила вече?

Глупаво нещо са разделите...Обвиняваш се за грешки, които всъщност не си направил. Търсиш причина да продължиш едно мъчение, което те е довело до самосъжалението. Глупаво е да се спасяваш от скока в пропастта. С изпочупени нокти се държиш за ръба и те е страх да погледнеш надолу. Страхливка! Страхливец! Знам, че дъното не се вижда, знам, че при падането боли, но докато стигнеш дъното...може да се научиш да летиш, нали Мила?

Тя продължава да се гуши в него. Тази сутрин я има вече на снимка в съзнанието й. Кадър от лента, която днес е поставила в рафчето за спомени. Той мълчи и продължава да умува. На мъжете всичко им изглежда много просто. Те могат да се разделят с една жена заради нещо, но не виждат причина да не си я върнат след време. Тя ще си остане да чака, докато се превърне в приоритет и докато му залипсва отново. Зоран вярва в „имам нужда от почивка”, което означава „искам да се разделим, но да знаеш, че един ден може да се получи отново”...

Само че Зоран не знае, че когато в една жена умре любовта, трябва да положиш много усилие да я събудиш. Може би няма да успееш отново. Защото Мила не е просто „тото второ шанс”, съжалявам, Зоран...

Но колкото и да си го повтаря, Мила още тази сутрин усеща колко ще й бъде трудно да живее без него. Навикът да го има ще й попречи да приеме, че го няма. Силна е, защото все още го държи в обятията си, чувства го до себе си. Омагьосва я, че всичко ще бъде наред. И тя му вярва до онзи миг, когато....

Нощта преди заминаването на Зоран пиха вино на свещи. Мила се чувстваше като на погребение. Куфарите в коридора й напомняха зловещо за наближаващата самота. За липсата. Щеше да лети в пет сутринта и Мила хвърляше уплашени погледи към стенния часовник-най-ужасният й враг онази вечер. Той си придаваше вид, че е спокоен. На няколко пъти повтори, че не се разделят, че си дават „почивка”...Мила кимаше с глава. Вътрешно и двамата съзнаваха колко глупаво се залъгват. Виното бързо се изпиваше в чашите и ги приближаваше един към друг. Все по-често се навеждаше да я целуне, прокарваше пръстите си по челото й, отместваше един паднал кичур коса и отпиваше от виното. Синьото на очите му бе потъмняло, изливаше се върху нея като начумерена вълна и тя се чувстваше слаба и беззащитна. Напиваха се. За да не ги боли. Той пожела да отвори втора бутилка, а тя поклати отрицателно с глава. Трябваше да си лягат, утре щяха да стават рано. Тогава той се изправи, грабна я в прегръдката си и я притисна силно. Започна да я целува неудържимо и страстно. Тя се предаде на усещането. Мисълта й изтече със сълзите. Болката се превърна в две любещи се тела. Това бе първата й такава нощ. Сбогуващи се с любовта те се обичаха по-силно от всякога. Точно през тази нощ Мила усети за първи път тежестта на чувствата, веригата, която я беше заключила за Зоран. И осъзна самотата и тъгата си. Невъзможността да избяга от това обричане. Тя не знаеше колко време щеше да й бъде нужно да счупи оковите. Нейното сбогуване със Зоран беше първото признаване на факта, че обича. Неоспорим. Съдбовен и обричащ...

Той се унесе, а тя продължаваше да го наблюдава. Това бе една от най-безсънните нощи в живота й. Няма по-болезнено чувство от това да чакаш любимото същество да си отиде. Не може да се опише. Остава те без думи. Без сълзи. Безсмислен. Безчувствен...

-Край на първа част-

Боянската църква

Неделя е. Цветница. Слънчево и красиво. И отново не знам къде ще ме отведе този ден. Събуждах сe с Фред Флинстоун. Смях се. Почувствах празника в себе си.

В един такъв ден каквото и да ти се случи има причина да се случва. И когато ти се обадят по телефона, за да те поканят на Боянската църква, на осем километра от центъра на София, по-добре е да се съгласиш. Има какво да видиш. Има и какво да научиш.

Спонтанните решения са много по-добри от правенето на планове. Заставаш на една автобусна спирка и изчисляваш спирките, които ще те отведат до въпросната дестинация. Заедно с теб са още няколко усмихнати „деца”, които нямат нищо против да изчакат половин час до появата на автобус 64. Важното всъщност е, че чакат на правилната спирка „Ручей”. Не че някой разбира защо се казва така. И не че има нужда да разбира. Следвайки интуицията си, все ще стигнат някога до Боянската църква. Едното момиченце хрупа бисквитки и развълнувано разказва за предстоящата си екскурзия до друга далечна дестинация. Времето започва да се измерва не в минути, а в разстояния.

Квартал Бояна в София е доста приятен. Виещи се пътечки водят до малки горички. София се кипри в далечината като намусена гипсова кукличка. Изплезваме й се и продължаваме по пътеката към църквата. Млади чужденци ни подминават и ни мислят за побъркани. Проблемът е може би, че сме твърде щастливи. Някакво непреборимо, неуморимо, многолико щастие се е лепнало по бузите ни. Те затова са така зачервени.

Заобикаляме масивен зид, зад който срамежливо се показва куполът на църквата. Тя е разположена в единия край на дива, бръшлянена градина, в която са разпръснати няколко дървени скамейки. Подминаваме схлупената къщурка без да забележим табелката „КАСА”. Оказва се, че за да разгледаш църквата отвътре и за да ти четат беседа се налага да заплатиш. Най-хубавото е, че все още учим. Тук се ползваме с прекрасно намаление, което кара да грейнат още повече лицата ни. За три левчета ( плюс услугата екскурзовод) ще имаме възможност да почувстваме духа на тринадесети век.

След кратката беседа пред църквата, прекрачваме ниското прагче и влизаме. Сърцето ми забива бързичко. Иконописите те посрещат със самото прекрачване. Вътре е сумрачно и влажно. Зад голямата врата пред нас се крие сърцето на малката църква. В самото й предградие усещам как историята застава пред мен в своето достолепно великолепие и неизмеримата вяра към Бог.

Екскурзоводът се шегува с нас и ни позволява да превъртим ключа на вратата като си пожелаем нещо. Ръката ми затреперва на ключа. Пожелавам си нещо и тя се отваря. Казват ми да вървя напред. Към малкото прозорче. Минавам през стотина очи, изписани на стените. Очите на тринадесети век. 1259 година. Представям си колко съм нищожна пред тази година. Колко много тайни са вградени в малкия храм, които съм неспособна да узная. Опитвам се да обгърна с поглед всички изобразени лица. Религията е притворена в обикновени и оживени фигури на светци. Жени с дълги роби и протегнати към кръста ръце, протягат ги и към нас...Тайната вечеря привлича вниманието ми. Лицата на събралите се са съвсем индивидуални, няма и едно лице, което да прилича на другото. Това не е канонът. Това не е религията в чистата й форма. Това е самата вяра, притворена в таланта и гения на твореца. Човекът, който ни разказва не спира да привлича вниманието ни към една или друга икона, към един или друг образ. Имаме десет минути. А толкова много въпроси... Искам да знам защо двете светици до вратата нямат очи. Историкът ми се усмихва и ми казва, че не вярва в легенди и че историята спира дотук.

После разбирам и самата легенда. Приемало се е, че силата на светеца е в очите му. На излизане от църквата, вярващите докосвали с пръсти очите на иконата. Предполага се, че от този многовековен допир, цветовете са се изтрили. Застанали сме пред едни ослепени от вярата на хората светци...Тази история трогва...Представете си колко болни пръсти да се докосвали до стените на този храм с надеждата за изцеление? Хиляди...многовековни очи и ръце....

Посядаме отново на скамейките отвън. Слънцето продължава да грее излющеното тяло на храма. Пред нас е гробът на царица Елеонора. Странно е да стоиш пред гроба на някого, когото никога не си познавал. Крехки теменужки полюшвани от вятъра ни поздравяват весело. Наоколо мълчат още няколко гроба, телата на свещениците, служили на църквата. Искам да знам всичко. Искам да знам как са изглеждали...

Тръгваме си, а аз съм изпълнена с вълшебство. Колко още храма с история има в България? Ще ми стигне ли този кратък живот да ги посетя?

Усмихвам се....

Изгрявам...

Казвам, че нямам вдъхновение и време да пиша...Истината е, че съм щастлива. Не искам да се натъжавам от онова, което ще напиша. То е умрялата, зимната половина в мен. Имам го. Нося го. Но сега спи. Време му е. То не обича да му е топло. Студът го възбужда и предизвиква. Примамва го да излезе на светло и да се озъби срещу Слънцето.

Щастлива съм. Просто защото твърде дълго време бях нещастна. Обичах някого, който си отиде от мен...Не мислете погрешно. Мила и Зоран нямат нищо общо с нещастието ми. Те не са илюстрация. Те са пробуждането. За тях няма да спра да пиша...Сладки са ми.

Когато си щастлив...нямаш думи да го опишеш. Не е толкова лесно, както да облечеш тъгата си с думи. Банално или не, сълзите са по-романтични от смеха. Но...омръзна ми да съм романтична. Щастието се случва и още по-банално...има го в малките неща. В това да ги забелязваш и да си ги търсиш. Малкото нещо се превръща в голямо, ако го уважаваш и му обърнеш внимание? Нали така?

На вампирчето му изпадаха зъбките от топлото. Шегувам се. Има си ги. Ама ги изпили за кратко. То сега е спокойно. Няма от какво да се страхува. Осъзнало е колко лесно може да бъде щастливо...

Стъпка първа: Направи я напред

Стъпка втора: Направи втора

Стъпка трета: Не спирай да вървиш

Стъпка следваща: Затичай се

Щастието, драги мои( знаете се), трябва да се преследва. Да се изстрадва и сравнява. И макар и да е случайно, все пак си има път към него. Колко сляп за него си..това наистина е друг въпрос. От седмица си нося очилата. Късогледа съм. Прилеп съм, всъщност. Не ми се сърдете, че не ви забелязвах. Нищо не забелязва онзи, който се страхува да вижда. Няма нищо по-прекрасно от това да забелязваш...

Как са цъфнали дръвчетата в Стара Загора, например...или колко са сладки нослетата на зайчетата на село( които в зимните месеци ще виждаш единствено в чинията с яхния, прости ми, Красе)...Щастието, скъпи мои, трябва да се доглежда. Не каца всеки ден. За нашо успокоение ( трябва да се яде, все пак! Красе, отново ми прости)...

Така. Точка ли? На тази зимна глава? Може ли? Може. И не че се залъгвам. Няма да е лесно. Така ми се иска от време на време да съм романтична. И ще бъда. Ще ме извините, ако прекалявам. Но си давам шанс да се почувствам щастлива. Просто твърде дълго време не бях....