Делириум
Глава Пета
Хубаво. Неестествено щастлив. Мека топлина по тялото ти. Горещи вълни припълзяват и те превземат. Ушите ти пищят. Това е. Свободата да не си господар на себе си. В тези безпаметни нощи си позволяваш да не не си отговорен. Отговорен към никого. Чувстваш се почти безсмъртен. Опиянен. Като топяща се топка сладолед. Димът разплаква очите ти, но ти нямаш нужда да виждаш. В своето пиянство, не ти трябват очи. Нито глас, нито тяло. Нито чувства. Просто потъваш в илюзията за свобода.
Тя се чувстваше така тази вечер. Бяха се събрали голяма компания в симпатично заведение в центъра. Празнуваха рождения ден на Камен. Зоран се бе появил по-късно и още като я видя, разбра, че започва да се напива.
- Спри да се наливаш..- беше й прошепнал на ухото, докато я прегръщаше. Тя се беше засмяла и бе пресушила последната капка алкохол в чашата си. Бе си поръчала още. Той седна до Камен и не отдели поглед от нея.
Това я забавляваше. Загриженото му изражение. Тя не биваше да го излага пред приятелите му. Той държеше твърде много на тях. А тя бе неговата „ женичка” и трябваше да се държи като такава. Да не пие, за да го вози след събиранията. Да не е уморена, за да го задоволява, да е мила с всички. Ако я харесваха другите, това вече беше признание- че е успял в живота си. Но на нея не й пукаше същата вечер. Не й пукаше колко ще го изложи, защото не ставаше въпрос за него. А за нея. Искаше да му отмъсти. Да го нарани. Да изложи себе си. Да покаже колко е самотна и съсипана да се прави на щастлива, когато не е.
Отначало беше цел, после се превърна в забавление. Алкохолът беше отприщил всичко трупано в нея. Ярост, отчаяние, страх...Бяха излязли от тялото й с първите глътки. Сега нямаше нищо друго освен неосъзнато и безумно желание да се отдаде на това състояние. То я обземаше все по-силно с всяка минута. Искаше да танцува. Искаше да крещи и да се смее като луда. Напук на всички изкуствени физиономии там, напук на Зоран и укорителния му поглед.
- Мила, моля те, спри да пиеш – Той я беше завлякъл на дансинга да танцуват и тя жадно го бе зацелувала пред всички. Обвиваше ръце около врата му и се смееше шумно, а той я притискаше към себе си като й говореше сериозно, нетърпящ възражения.
- Ще пия колкото си искам. Остави ме да празнувам!- тя се опита да се откъсне от прегръдката му, но той не я пусна. Зарови ръце в косите й и прошепна
- Нека да си вървим. Пияна си...Всички го виждат.
Тя се отскубна ядосано от него, залитна леко и с бавни движения се отправи към изхода. Той я последва бързо. Тя затвори вратата на тоалетната под носа му.
Десет минути. Десет минути щеше да я чака да излезе и после щеше да я потърси. Но тя няма да е там. След две минути се изниза от заведението без да казва на никого. Това щеше да го нарани твърде много. Всички щяха да се правят, че нищо не се е случило и да продължат да се забавляват. А той..щеше да е съсипан, унизен от жената, с която споделя живота си.
Дали това щеше да е краят?
На Мила не й пукаше за Зоран. Сега само тя бе от значение. Навън, нощта носеше успокояващ есенен хлад. Имаше много млади хора, хванати за ръце. Отиваха да се забавляват. Тяхната нощ. Техният алкохолен и емоционален глад в очите. Техните малки мании да бъдат там или тук. Тя се обръщаше след всички и им се усмихваше широко, опиянена като тях..но от друга идея. Идеята, че ги превъзхожда, че знае колко е важно да си свободен...Никой да не те ограничава и никой да не иска от теб онова, което не можеш да дадеш. Свободата да загубиш контрол върху себе си и отново да го намериш. Без помощта на онзи, който е до теб и претендира, че те обича.
Прибра се вкъщи. Зоран гледаше телевизия. Беше се върнал минути преди нея и се опитваше да запази самообладание. Въпреки нея, въпреки всичко, което пропадаше във връзката им, той я обичаше. Не искаше да я загуби.
Отворена бутилка вино червенееше на масата. Той отпиваше бавно от стъклената чаша. Мила влезе несигурно в стаята. Залиташе все още. Повръщаше й се. Седна до него на дивана и взе шишето. Той й го дръпна преди да е отпила.
- Малка алкохоличке, вземи си поне чаша!! Малко стил в твоето падение...
- Ха! Падение?- Тя опитваше да държи очите си отворени. Беше трудно. Цялата стая се въртеше. Той й подаде своята чаша и промълви
- Пий..
- Не искам от твоята...
- Нямаш избор. Твърде си пияна да си вземеш своя...
- Мислиш ли?
- Не мисля, виждам го...
Тогава тя направи свръх усилие. Изправи се и поклащайки се запъти към витрината, където стояха всички стъклените чаши. Зоран скочи, дръпна я и тя падна в обятията му. Силните му ръце я заключиха в задушаваща, яростна прегръдка. Тя се съпротивляваше бясно сякаш изтрезняла от самия контакт с него. Блъскаше малките си юмручета в гърдите му и скимтеше като кученце. Той съзнаваше, че тя скоро ще изпадне в нейния си делириум. Всеки път, когато се напиваше заспиваше внезапно и започваше да плаче на сън...да трепери и да диша тежко. Той очакваше тази фаза със сурово изражение на лицето си – уморен и тъжен.
- Господи, защо ни го причиняваш! – въздъхна той, когато тя най- сетне бе спряла да се съпротивлява. Беше замръзнала неподвижна върху гърдите му. Лицето й бе мокро от сълзи. Той чувстваше как това мокри и изпита желание да я целуне. Но в това състояние тя просто нямаше да му позволи.
Взе я на ръце и я донесе до леглото. Съблече я бързичко и я облече с пижама. Тя спеше. Легна до нея и зачака дълбокия й пиянски сън, пълен с кошмари. Той не закъсня да я връхлети.
След час лудувания и мърморения, тя се събуди внезапно, облята в пот. Това беше. Сега щеше да следва най-неприятната част.
Държа главата й над тоалетната чиния, докато тя повръщаше. Беше мъчително. Беше грозно. И облекчаващо. Алкохолът излизаше от нея наранявайки всяка тъкан в гърлото й. Взимаше всичките й сили и чувството, което бе имала, че превъзхожда. За какво ти е да си свободен в такива моменти? – помисли си тя като наблюдаваше изпъкналите мускулчета на ръцете му.
Той я остави да се къпе. Беше три сутринта. Не бе спал цяла нощ заради нея. Заради липсата й на отговорност към всичко. И най- вече към себе си. Това го влудяваше. Не, не го влудяваше...Отчайваше го. Бяха толкова различни. На къде отиваха?
Шумът от падащата вода го успокои. Тя се къпе. Може да се координира вече. Спомня си и изпитва срам. Ще се къпе дълго. Ще чака той да заспи, за да не говорят. Защото се страхува да каже, какво чувства. Страхува се да сподели, защото ще се стигне до сериозен разговор...А тя не не обича сериозните разговори. Те те правят отговорен. Налага се да заемеш позиция. Тя не го владее. Може само да се заблуждава, че се справя с подобни кризи. Справя се като се напива. И като повръща...
- Зоран...- Студеното й тяло се докосна до неговото. Беше купче лед, но бе трезва. Той я прегърна и се опита да я стопли. Тя го целуна по врата. Той не отговори на нежността й. Не можеше да си го позволи. Тя трябваше да разбере колко е важно да се мисли. Стига с това живеене на момента. Достатъчно поживяха така. Имаха своите гимназиални и студентски лудории. Имаха безгрижните си дни. Време бе да порасне. Не всичко е позволено. „ Трябва да се мисли” – повтори си той, докато изтръпваше от допира на хладните й устни, които продължаваха да чертаят любовни траектории по гърдите му. Винаги правеше така. За нея бе лесно да го държи отговорен. Отговорен за всичко. Дори и за моментите на сдобряване. Той трябваше да й прости, по презумпция. Тя бе в правото си да му подари удоволствие в знак на извинение. И той бе лошият, когато я отхвърляше.
- Ще ставам след малко повече от два часа. Нека поспим.
- Наистина ли?
- Наистина...
- Колко скучно..
Тя се бе обърнала вече на другата страна и той се усмихна. Отново бе загубил. Отново бе причината за всичко, което се бе случило. И никак не се учудваше. Това бе Мила. Иначе не би я обичал. Повличаше го в нейните игри, уморяваше го и го унизяваше..накрая го оставаше да си мисли, че е виновен...
Когато алармата го събуди в шест, той се почувства болен.
Обърна се към нея. Лека усмивка играеше на устните й. Лицето й бе бледо и неестествено. Малка мраморна фигурка, която изпива бавничко всичката ти жизненост и те разболява..
Целуна я.
