Експеримент 111

Глава втора

Когато се опомни съвсем, експеримент 111, с човешко име Павел, седна в леглото и се замисли. Мракът вече не беше мрак, а някакво подобие на здрач и стаята не изглеждаше така зловеща. Мъжът огледа белите дрехи, с които бе облечен – нямаше следи от кръв и петна. Беше стерилно чист и спретнат. Все едно се беше приготвил за коктейл само че без черна папионка и престилка. Експеримент 111, с човешка възраст 29 години, си спомни бързо как времето спря да се движи за него.
Онази злочеста вечер, когато се прибираше пиян у дома и бясно караше по магистралата с надеждата да го засекат радарите и да го приберат на топло, се случи нещо.
Нещото нямаше име. Просто някакво светлина го заля и засмука. Като във филм на ужасите. Помисли си, че е от алкохола и че ще се събуди на сутринта на дивана с гръмнала глава. За жалост се събуди на хирургическа маса с ужасна болка в гърдите. Тогава ги забеляза. Пръстчетата. Воднисти и мехурчести като малки форсфорициращи гъсенички. После смътно разпозна очертания на лица, надвесени над него. Воднисти лица от светлина. Невероятен Ад, който го гипсираше и му причиняваше дълбоко физическо страдание.
В тези минути на агония пред него изникна образът на Ния – жена му, изтерзан от безсъние, от тревога и недоспиване. Жената, която през последните две години го ненавиждаше заради всекидневните му напивания и скандали...Жената, която някога бе обичал. И децата. Близнаците, за които бе забравил. За които мислеше рядко. Като за децата на Ния.
Някакво лудо задоволство би изпитала Ния, ако го беше видяла с отворени гърди, кървящ и безпомощен в ръцете на тези същества непознати. Щеше да пищи от радост при всеки негов стон.
Тя бе минала през Ада заради него. Не би ли искала да го види и него там?

Експеримент 111 се изправи бавно и се приближи до прозореца. Погледна плахо през него. Пред несвикналите му очи, в ниското, се ширна голо жълто поле, а сред него се издигаха високи, мраморни кули. Те бяха много на брой с еднакви размери, с прозорци в горната си част. На всеки прозорец бе застанал човек. Мъжът присви очи и се опита да различи поне някоя близка фигура. Те бяха облечени също в бели дрехи и сякаш се взираха в него със същото безпокойство. Някаква студена пот изби по челото му. Белите хора изглеждаха в далечината съвсем като него и имитираха неговите плахи движения по прозореца.
Той се отдръпна с разтуптяно сърце. Сети се за един филм на ужасите – за някакво абсурдно пространство с кубична форма, от което няма излизане и всичко се повтаря в някакво циклично движение. Представи се, че е попаднал на подобно място и потрепери. Изпита страх. Не от смъртта, защото отдавна я бе пожелал. Изпита страх от непознатото, от извънземните светове, в които можеше да полудее, от извънземните извратености, от дълбоката убеденост за една изкривена реалност, която щеше мъчително да го погубва.
Точно в този момент, в една от стените се отвори врата. „Чудесно” помисли си той. „Остава и да се появи съскащият звук от някоя злокобна твар и съм умрял”. Тишината обаче не бе нарушавана от странни звуци. Павел прекрачи прага и се намери в добре осветен тунел. По стените му бяха окачени кръгли огледала. Той се загледа в образа си. Не можа да се сети дали е изглеждал преди така. В тихите мрачни очи нямаше нищо. Устните му бяха напукани от жажда. Алкохолна. Пиеше му се. Отмести поглед от онова себе си и продължи да върви. Тунелът беше дълъг и еднообразен. Сигурно стигаше до край света. Той не можа да разбере. Пред него, някъде от земята, изникна същата светеща фигура и той замръзна на място. Сега я виждаше съвсем ясно. Човешки контури и вътрешности от светлина и вода, нещо приказно и уникално, изпълващо го с дълбока възхита. То стоеше на метър от него. Павел се прибилижи, то също.

- Говориш ли? – прошепна той
- И още как – отговори то някъде в мозъка му като собственото му ехо.
- Това вече е страшно...- промълви Експеримент 111
- Никак не грешиш. – отвърна нещото.

Експеримент 111 започна от срещата на Павел с Вая.