вторник, 17 март 2009 г.

Мила и Зоран


Глава Единадесета

Сън

Нощ. Музика от включен компютър. Мила влиза в стаята, облечена в червена вечерна рокля. Рамената й блестят, обляти в розова светлина. Лек парфюм омайва Зоран. Не откъсва очи от видението, което се приближава примамващо. Тя не върви към него. Всъщност танцува. За себе си. Тялото й се движи в ритъма на блуса. Зоран изпитва нетърпение. Иска да я докосне. Но тя остава далечна. Танцуваща в червената си рокля, примамваща, недостижима. Не танцува за него, а за себе си. Тя дори не знае, че той я гледа...Знае, че има публика и това й е достатъчно. На нея й стига да знае, че не е сама. Мила се страхува от самотата...

Внезапно спира да танцува и замръзва. Сякаш някой е спрял кадъра. Замръзналата фигурка на обичаната жена...Сега ще си я сложи в ъгъла да краси стаята...Ще й се радва, когато е изморен. Малко по малко ще я забрави. От обичания предмет в ъгъла ще се превърне в незабележимия предмет. А един ден някой ще я бутне без да иска...и тя ще се пръсне на хиляди парченца пред очите му. Ще се натъжи ли от това, че са я счупили? Вероятно ще помълчи минута, две...Със скръбно изражение на лицето ще си припомни, че този „замръзнал предмет” някога е значел много за него. С носталгия ще измете парченцата и ще ги хвърли...

По-добре да я бутне сега...да падне сега, да се разруши сега. Защо да чака да се превърне в незабележим предмет? И след като вече се е превърнала в предмет, нека се раздели с нея, докато още значи нещо за него...Зоран се изправя бавно и се приближава към леденото създание. Усмивка е замръзнала на устните й. Приканва го, иска да я нарани. Иска, по дяволите, да бъде наранена. Гордостта й не й позволява да остане обичана. Предпочита да изстрадва всичко и винаги да иска повече от това, което има...Проклета да е...Зоран докосва леко с пръсти леденото лице, минава с трепереща ръка по студените устни, изпитва нужда да целува, да целува...Но тя няма да усети. Тя няма да се стопли. Защото той не може вече...

В ушите си чува тих глас, който повтаря: „ Бутни я” , „ Бутни я” . Дявол или ангел иска това от него? Обикаля я, съзерцава я. Красива е. Но студена. За жалост.

Чувства как краката му омекват, свлича се пред ледената статуя и затваря очи. Опитва се да върне лентата назад и да си я представи как танцува...неспираща, млада, оставаща без дъх...с последни сили подарява своята усмивка, на него...

Иска я такава, отказва да приеме тази ледена фигура, не му трябват предмети, не иска да я гледа и да коленичи пред нея! Няма нужда да я обожествява! Не иска да я съзерцава, а да я усеща... Внезапно взима решение, протяга ръка и я бутва встрани. Кадъра се забавя, Зоран вижда как секундата се разтяга във времето, фигурката тръгва надолу съвсем бавно. Това не може да се случва в реалността...Вижда отражението си в кристалното й тяло. Себе си в забавен кадър. Дори след счупването ли животът ще продължава да се движи в забавен кадър...Това е ужасно, да виждаш как толкова години от живота ти се разбиват мъчително и бавно, по твоя вина...

Зоран се стресна и подскочи в леглото. Кошмар, кошмар, кошмар...Сърцето му биеше учестено, устните му бяха сухи. Потърка челото си и въздъхна дълбоко. Тя спеше до него. Докосна голото й рамо, беше топло.

Отметна завивката и отиде в кухнята. Пусна телевизора и си сипа чаша мляко. Беше четири сутринта, след пет часа щеше да е на работа, а сънят не излизаше от главата му. Тихи стъпки в коридора. Почти си я представя да влиза, облечена в червена рокля. Появи се в тениската му и къси шортички. Изпита облекчение.

- Зоран, ти да не си станал сомнамбул?

- Не мога да спя напоследък – отвърна той като я грабна в прегръдката си. Мила се учуди от тази спонтанна проява на чувства. Отметна една къдрица, паднала пред очите и се загледа в него

- Странен си...боли ли те нещо? Болен ли си?

- Не...просто исках да те прегърна...

- Добре...

Той сложи глава на гърдите й, почти не чуваше сърцето й. Може би спеше още. Мила го погали нежно. Имаше нещо трогателно в тази сутрешна прегръдка...

- Искаш ли да поспим още малко, мило?

- Не...не, Мила, не искам вече да спя...

- Какво искаш да правим в четири през ноща?

- Да...останем тук, да не се връщаме в леглото. Имам чувството, че проспахме много време...

- Зоран...странен си

- Понякога...

- Сега и от известно време.

- Обичам те...

- Казваш го по-често напоследък...

- Защото го мисля..

- Или за да си го припомниш, или за да се убедиш...

- Мила...

- Зоран...

Той зацелува бавно врата й. Тя затвори очи и се остави на нежността му. Зоран не спираше да си повтаря на ум колко е топла. Искаше да скъса с мисълта за съня, който бе сънувал, с онзи недосънуван кошмар, омагьосания кръг, в който попадаха и двамата. След всичките предателства, след всичките духовни разстояния, затвори и наказания...искаше да си я спомни такава, каквато е била, да избяга от кошмара да я губи...

Донесе я до дивана и продължи да я целува. Тя беше заспала. Той не спря да я целува. Притисна я до гърдите си. Това бе неговото бдение. Чувстваше как не трябва да заспива. Мислеше за много неща. За себе си. За връзките. За края. За загубите. Търсеше отговор на въпроси, които никога не си бе задавал открито и на един, който го измъчваше особено много: „ Какво следва после?” Като бутнеш ледената фигурка и тя се счупи на хиляди малки парченца пред очите ти? Колко време ти трябва да се съвземеш от този кошмар? Съвземаш ли се наистина някога, напълно? Какво е да продължиш да живееш без тя да е до теб? Колко сила ти е необходима? А защо трябва да си го причинява? Заради нея, заради щастието й? Или заради него самия? Колко ти трябва? Просто протягаш ръка и буташ ледената фигурка, която се разбива пред теб...

В седем и тридесет Зоран лекичко я докосна по бузата. Тя отвори бавно очи, погледна го въпросително и промълви:

- Винаги правиш така, събуждаш ме като ходиш на работа

- Искам да ме видиш...преди да съм заминал...

- Няма нужда, мило...аз си те представям...

- Как си ме представяш, мило...

- Изморен...

- Такъв съм...


5 коментара:

Kraska каза...

Не е ледена, Милка... топла е... и това е най-лошото... Оставяме да се разбие нещо много топло... И то се разбива... Но още е топло. Минава дълго време, докато изстине съвсем :) когато това се случи обаче..., можеш наистина да го забравиш.
Целувам те. Хубава глава, най-хубавата.

hopeless каза...

Интересен обрат, а бях сигурен, че ще ги разделиш.... това продължение обаче едва ли предполага раздяла. Освен ако още в следващата глава ежедневието не премахне както кошмарите, така и спомените, които държат героите ти заедно толкова време....

Сестра ти е права, настина уникална глава :р

Може би наистина трябва да помислиш къде да ги публикуваш... щом можеш да предизвикаш толкова много емоция в тесният си кръг от читатели, ще пожънеш успех и сред по-голяма аудитория, обзалагам се :)...

Не спирай да пишеш слънчице, чакаме продължение... скоро :D

ralka каза...

не мога да кажа дали е най-хубавата, ама е наистина хубава:))този сън много хубаво си го описала, Миленце..а ако се замислиш за издаване мога да поразпитам тук за една издателска къща - те много неща публикуват и от всякакви автори - Жанет 45, мисля, че са пловдивско издателство..даже една колежчица работи за тях...ще попитам аз{}

Милена каза...

Абсолютно ще ги разделя:) даже съвсем скоро за да приключа с първата част от моя замисъл:))) има още две части, не се тревожете:ПП ако съм жива и здрава, ще пиша:)))
Ралинка, много си сладка:ПП

hopeless каза...

Мога само да кажа - време беше! Разгеле... но дано ги направиш щастливи след това, защото иначе няма смисъл..... та нали за това ги разделяш, за да намерят по-голяма и по-красива любов (нали ?) :р... няма да ги оставиш просто да страдат по миналото надявам се, не го заслужават...

Идеята за трилогия е страхотна, дерзай слънце, чакаме с нетърпение :)))