Мила и Зоран

Глава десета

You’re my First, my Last, my Everything

В петък вечер Камен се прибираше по-рано от работа. Влезе в кухнята и надникна в хладилника. Две големи двулитрови бутилки бира. Идеално. Беше чакал с нетърпение края на седмицата да си почине по този начин. Зоран щеше да дойде след час и двамата щяха да се настанят пред телевизора и да погледат спортните програми. Ах, какво му трябва на един мъж...

Камен обичаше самотата си. Бе имал много жени, някои от които дори се застояваха по седмица в апартамента. Беше свикнал с сантименталните драми и сълзливите раздели, които следваха след всяка негова молба, отправена към момичето да си „отиде”. Не че беше лош. Никога не бе им обещавал нещо „конкретно”. Жените просто си въобразяват твърде много. И тези техни мании да забременяват...Колко трогателно....

Камен не се обиждаше, когато другите го наричаха безсърдечен, имаше си сърце. Това, че жените не го виждаха, не означаваше, че не беше там. На него му бе омръзнало да обяснява защо е такъв. Жените бяха прекрасни същества, той ги обожаваше, но не можеше да си представи живота си само с една. Та това е абсурдно, как може да си сигурен, че точно тя е по-добра от следващата? Да прекараш в заблуда целия си живот е антихуманно. За всичко си има време...

Докато слагаше поредния тиган картофи да се пържат, той се замисли за новата колежка Мая. Не обичаше да бърза. Проучваше я. Изглежда бе обвързана, защото отбягваше погледите му. Камен се наслаждаваше на „целомъдреността им”. Ужасно много им се искаше да съгрешат и все се срамуваха като си го помислеха...Толкова преструвки и бягства от нещо, което рано или късно ще се случи. Мая още не знае какво я чака. И по-добре за нея.

Зоран се появи след половин час. Беше нацупен и сбръчкан. Камен го потупа по рамото и се настани с една чаша бира до него, на дивана. Навън валеше дъжд. Може би за това Зоран бе така недоволен. Или е отново Мила. Мила лепваше на лицето му това недоволно изражение. Всеки ден едно и също, продължаваха пак така, недоволни един друг, но заедно. Камен се усмихна.

- Малката пак ти е вдигнала мерника – пошегува се след малко като излапа бързо няколко картофчета. Зоран му отправи умолителен поглед.

- Само не се бъзикай днес, наистина сериозно се скарахме. Мисля, че ме подозира....

- Ха...то оставаше и да не подозира. Откакто си с Кристин не спираш да да се извиняваш за нещо. Всеки ден ли се чувставаш виновен??

- Камене, аз не съм с Кристин! Бил съм с нея...само така...

- Аха, само така...- иронично повтори Камен – Ами тогава от какво се притесняваш? Ако е само така, Мила няма от какво да се страхува. Ако беше иначе....

- Спри де... и мини на друг канал, че тоя тенис е отегчителен...

Камен не спираше да се усмихва. Той не разбираше израза „вечна любов”, нито „избраната жена” , „единствената жена”...Химери, детски приказки, в които вярваха на времето.

- Добре, разделете се...ако не можеш да криеш повече и бъди с Кристин.

- Луд ли си? Аз обичам Мила.

- Разбира се...за това правиш секс и с други жени. Виж винаги е било много логично...

- Обвиняваш ли ме? Точно ти? Не знам колко жени са спали в леглото ти...

- Не отричам – засмя се Камен

- Никоя от тях ли не си искал да задържиш до себе си за повече от една нощ,нямам предвид две нощи?

- Задържал съм ги за дълго време в сърцето си, това е достатъчно, пазя доста хубави спомени. Нямам лоши всъщност , за разлика от теб и Мила...

- Различно е...- промълви Зоран – ти не знаеш какво е да живее с теб, да се събуждаш всяка сутрин до нея, да те посреща вечер, да се насладиш на щастието да й споделиш...себе си.

- Ооо, ще се разплача. Говориш като жена. Аз нямам нужда да споделям. Каквото знам за себе си, искам да си го задържа... Иначе ставаме слаби. Жените, драги, дръж далеч от споделянето...рискуваш да започнат да си играят с теб. Палячо...

- Понякога си мисля, че още не си я забравил...

Камен не отвърна. Това беше детска история. Бе се влюбил много отдавна в едно момиче, което замина да учи в чужбина. Камен от онова време бе минал много път, тя не беше по- различна от спомен...Той погледна Зоран и се засмя.

- Глупости...дори не си спомням как изглежда. Сигурно е била красива.

- Камене, Камене...ти беше луд по нея. Тя бе Единствената.

- Драги, такава жена просто не съществува. Някъде в някоя приказка за принцеси и принцове, каквито не сме. Събуди се, умолявам те. Мила е просто жената, с която си бил за първи път. Това не я прави специална. По стечения на обстоятелствата сте се оказали на едно и също място...

- Твърдиш, че не мога да бъда с нея за цял живот?

- Ха, твърдя, че страстта си е отишла и че е време да се разделите и да опитате да бъдете с други. С твоята французойка например, а Мила с някой, който ще я радва отново...

- Аз не я ли радвам...все още?

- Радваш ли я?

Зоран се облегна назад и се замисли. Все по-трудно му бе да я зарадва. Сякаш го правеше по задължение. Искаше на всяка цена да е щастлива, а се получаваше обратното. Колкото повече искаше да я задържи до себе си, толкова тя повече се отдалечаваше. Разстоянието между тях се увеличаваше с всеки изминат ден. Някъде беше чул „ всеки ден я обичам все повече, защото я опознавам”...защо не се получаваше при тях? Нали си я бе избрал? Още от мъничка, тя да е първата, последната, всичко...Тъгата се разля по тялото му с петъчната умора. А Камен невъзмутимо лапаше картофи и сигурно обмисляше тактиката за сваляне на поредната мадама. Усещаше ли нещо докато правеше любов с тях...Тела и устни. Парфюми и вкус на алкохол в устата, баня след това и хладилник пълен със замразени храни и бира...Той не знае какво е.

- Приятелю..стига си го мислил. То ще се нареди някак си. Но аз ти казвам, че първи ще си отидеш от нея. Тя просто много повече те обича...

- А? Как така? От къде знаеш?

- Жените са такива. Любовта е висша ценност, докато не се запознаят с греха...Като си отидеш ще й помогнеш да заживее в реалността. Мисля, че пораснахте.

- Не мога да те слушам повече...отричаш всичко, нихилист такъв... Като се заженят всичките ти приятели ще видим какви ще ги мислиш тогава!

- Хаха ...ще ми завиждат доста. И ще ги приютявам като са в немилост.

- Ти наистина ли нямаш планове да се обвързваш, страхливец такъв?

- Аз съм обвързан. Към дома си.

- Да гледаме този мач, а?

- Аз го гледам, ти се измъчваш от няколко месеца как да скъсаш с приятелката си и вече ми е смешно.

- Няма да скъсаме, не искам...

- Зоран, ти може да не искаш много неща...става това, което става. Ти просто забавяш събитията, защото си конформист. Не щеш сълзи и драми. И аз не ги обичам, но поеми си отговорността. Жените плачат.

- Не коментирам повече. Гледай си мача.

Камен се засмя и отиде да сложи още картофки да се пържат. Зоран погледна часовника на стената и се изправи. Искаше да си ходи. Камен го изгледа въпросително.

- Мисля, че ми се прибира...

- Не ставай смешен, опитах се да помогна...Мила не е за теб.

- Много малко я познаваш. Тя е в графата „жени” – сантиментална и драматична...Отивам си. Ще се видим другата седмица...

***

Когато се прибра, Мила си бе легнала. Съблече се, взе си душ и си легна до нея.

Тя бе неподвижна. Не спеше. Усещаше тялото й напрегнато. Доближи се й я обгърна мълчаливо. Тя обърна лицето си към неговото. Беше плакала.

Сърцето му се сви. Очите й бяха големи и уплашени, той се губеше в тях. Мълчаха.

Една сълза се търкулна по бузата й. Зоран целуна нежно мократа буза.

Да, жените плачат...