Harry un ami qui vous veut du bien

„Хари един приятел, който ви желае доброто” е френски филм, който си заслужава да погледате. Казвам да погледате, защото не всеки би стигнал до финалните надписи. Краят му ,може би, е начало на друг филм, ако някой има смелостта да го създаде.

Всъщност ако има една дума, която да приляга най-добре на филма, тя е „шок”. Шокиращ със скритото си послание, шокиращ със своята недоисказаност и с парадоксите, които ни навира в очите.

Сценарият изглежда банален в самото начало. Младо семейство отива да прекара ваканцията си в провинцията, насред планинска местност, в къщата, която се намира все още в ремонт. Ваканцията не изглежда весела. Най-малкото момиченце ( а те са три) се разболява и с неразположението си притеснява двамата родители. На път за къщата, Мишел ( бащата ) среща стар познат от гимназията – Хари, тръгнал на екскурзия заедно с годеницата си. Мишел изглежда е скъсал с миналото си, забравил е всички авантюри от онези години, страстта си към писането, за да се отдаде на семейния живот, свързан с поемането на отговорности и непрекъснатото „справяне” с проблемите. Животът му е такъв, какъвто е. Разкъсван между влиянието на родителите си и любовта към семейството, Мишел живее по инерция, така както става с повечето от нас.

Хари изниква от нищото, някакъв призрак с власт, който сякаш никога преди не е съществувал. Ревностно защитава правото на Мишел да създава и твори, както е писал преди за гимназиалния вестник. Припомня му поемата и незавършения роман - фантастика, който носи интересното име „ Летящите маймуни”.

Хари смята, че Мишел е спрял да пише заради властните си родители, както и заради жена си и децата. Всички тези хора пречат на неговото творчество. Те са причината той да забрави. Те са причината той да спре да се развива.

Хари решава, че трябва да помогне на своя приятел като го отърве от всички тези „спънки” по пътя към гениалното творчество.

Като един фантом, Хари сее смърт по пътя си. Жертви са първо родителите на Мишел, след това и брат му. Обсебен от идеята за гения на Мишел, Хари не вижда как неговите действия са в противоречие с морала. В дисхармонията, в спонтанно взетите решения, Хари вижда същността на човешкия живот и стремления.

Кръвта и смъртта във филма са само фон. Не те шокират. Шокира идеята за всеобхватността на човешкия ум, за лабиринта на съзнанието, което ни води често към гибелта. То е онова, което слага ножа в ръката, която убива. То направлява волана на колата, която е причина за „инцидента”. Същото това съзнание, което ражда поеми, реди рими, създава истории или стои „заключено” , защото малкото бебе плаче, болно от диария.

Самата смърт във филма изглежда комична. Няма следствия, няма свидетели. След банални разговори, смях или разпра, някой си отива. Отива си, за да освободи място, за да се отпуши това същото съзнание, което години наред се е примирявало със своята посредственост.

След смъртта на родителите си, Мишел наистина прави опити да пише. Опитва се да продължи „Летящите маймуни”, но не успява. Тогава Хари решава, че съпругата и децата на Мишел са последната пречка пред вдъхновението. Парадоксален е финалът на филма. След като е убил собствената си годеница, като доказателство за предаността си към Мишел, Хари му подава нож с думите „Нима всичко аз трябва да върша сам?” като го подканва да отиде в стаята на децата си и да ги заколи. Мишел го промушва и хвърля тялото му в шахтата, където самият Хари е пуснал годеницата си преди броени минути.

Мишел цяла нощ запълва дупката с пръст. Погребва ги. После се измива и си ляга.

Трите му деца му поднасят цветя на другия ден. Слънцето грее и след толкова много смърт, денят започва наново с „ обичам те” към съпругата и с целувка към малките „gamines”, които таткото обожава.

Кървавата ваканция все пак завършва е един ръкопис. Мишел написва „ Яйцата” и както сам се изразява за нея, това е творба много по-лична от „ Летящите маймуни”.

Някой би казал, че френските филми се извратени и не бих го осъдила. Рисуват картини, неприемливи за нас, понякога са повече от отвратителни. А понякога са повече от истински. Дълбоко в дебрите на съзнанието ни , не съществува ли един фантом, обсебващ и властен, който сме се научили да подчиняваме?

Питомен или не, не се ли събужда най неочаквано в нас, за да ни разкрие какво сме можели да направим, ако някога бяхме избрали да бъдем други?

Гледайте този филм...