Мила и Зоран

Предчувствие

Глава девета

Лятото си замина. След прекрасните топли емоции, идването на есента натъжаваше Мила. Сутрин бе по-хладно и тя се сгушваше по-близо до Зоран, за да се стопли. Неусетно есента дойде. Първо жълта и кротка, после дъждовна и ядосана. Хората се затвориха в себе си с надеждата да запазят топлината. Но лятната емоция избледняваше, разходките в планината, морският спомен, дългите вечери...Пръстите изстиваха и се мушваха в джобовете, крачката забързваше, скамейките осиротяваха. Влюбените се изпокриваха. Зоран и Мила подновиха споровете и продължиха да се отчуждават. Всеки бе забързан в работата си. Всеки преследваше собственото си време. Тичаха задъхани след него. Зоран пътуваше по-често до Франция, беше се издигнал в йерархията. Изморяваше се много от тези пътувания. Беше станал вглъбен и замислен, говореше често за пари и за тяхното разумно влагане. Не се разделяше от компютъра, който Мила наричаше „детето ти” и дори ревнуваше от машината, която спонтанно се бе настанила между тях. Излизаха рядко, на пазар ( „защото храната прави борбата” ), петък вечер в Камен и събота на разходка в Борисовата градина ( когато е топло).

Мила започна вечер да чете. Да препрочита всички френски класици и да се забавлява да учи биографии и да записва важни събития от живота им. Зоран я остави да се усамотява. Той предпочиташе да гледа телевизия преди да заспи, да се рови в разни сайтове и да пие бира. Правеха любов рядко. Обикновено ставаше по навик, по задължение. От страх, че ако не се случи- „нещо не е наред”. Животът бе еднообразен и беден от емоции. Тогава Зоран замина за седмица за Париж. Мила остана сама. Седем дена без него. В началото на седмицата се почувства спокойна, сякаш с неговото заминаване й олекна. Раздялата винаги помага. Връща те към хубавите моменти, които са били. Никой не обича да е сам. И си спомняш всичко тия малки неща, които те радват. Сутрешното кафе с него, вечерните часове преди лягане, да чуваш гласа му от банята...малките неща, които той прави всяка сутрин и които забелязваш, когато го няма. Почват неосъзнато да ти липсват. Да те човърка някак. Да искаш пак да ти се случват...

В средата на седмицата, Мила започна да се чуди защо, когато й се обажда Зоран говори с нея толкова малко. Приключваше разговорите с „ пази се” , а не с „ обичам те”. Винаги бързаше да затвори сякаш се притесняваше да говори. Мила заключи, че той се държи странно, а след това я озари съмнение. Какво прави Зоран след работа? Пие бира с колеги? Работи?

Изневяра? Зоран? Той не е способен на това. Той я обича. В миг се сещаше за нейното необяснимо увлечение по Ники и изтръпваше. Способен да изневери? Толкова ли е трудно да си способен да изневериш? Ами любовта? Винаги бе вярвала, че Зоран я е поставял на първо място, дори преди него самия. Не би трябвало се е променило. Колкото и да си го повтаряше, Мила предчувстваше, че този път има нещо нередно.

В петък Зоран не й се обади до 6 часа. Тя се прибираше от работа пеша. Живееха наблизо. Вървеше бавно и премисляше. Имаше среща с Лили по-късно и искаше да се чуе преди това с него. А той не звънна дори и след като тя се прибра, изкъпа, хапна, послуша музика...Облече се с красива червена рокличка, после я съблече и сложи синя туника със светли дънки. Той все не се обаждаше. Изпи една чаша вино от нервност, помота се малко и излезе.

Срещата беше в малък бар в центъра. Място, в което се виждаха обикновено с Лили. Лили беше тъжна. Бе направила спонтанен аборт преди месец и не беше на себе си. С Калин бяха преживяли първата голяма криза в съвместния им живот. И това ги бе променило. Тя бе загубила своята живост и пламенност. Изглеждаше уморена и посърнала. Мила се опитваше да помогне. Но скръбта е индивидуално приключение. Започваме го сами и някой ден...ако имаме воля го довеждаме до край...

Намериха се и седнаха на малко сепаре в дъното на заведението. Музиката беше доста силна и те не можеха да се чуват добре. Лили зарея поглед по другите маси и замълча. Тогава Мила започна да говори за Зоран. Лили не я слушаше. Стояха пред две питиета като две нещастни самотни жени и не достигаха една до друга. Разговорите секнаха, за да отстъпят място на безцелното зяпане и потропването с крак в такт под масата.

Докато се прибираше към апартамента, Мила осъзна колко самички сме ние хората. Мисълта ни непрекъснато ни отдалечава един от друг. Тъгата или радостта на другите представляват препятствие пред нас. За да преминем тази бариера трябва да имаме вяра и да искаме да сме отвъд нея. Иначе не се получава. Оставаме сами, непознати дори на себе си.

22:00 часа. Мила обикаляше нервно от хола в кухнята и подреждаше разни предмети. Тя не обичаше да подрежда. Тоест- беше паникьосана. Зоран не се обаждаше. Странно и страшно. Ако пък се е случило нещо с него? Ако се намира в болница с тежка огнестрелна рана в гърдите, прострелян от някой лош човек? Господи! Ако е се намира в предсмъртна агония? Мила грабна телефона и го потърси. Даваше свободно дълго време, но никой не отговори. Студена пот изби по челото й. Мисълта, че може да му се е случило нещо лошо измести всички фантазии за изневяра. Как? Кое може да се сравни с човешкия живот?

В 22:22 часа след няколко неуспешни опита да се свържи, той се обади. Гласът му бе отпаднал и тих

- Зоран!!! Опитвах се да се свържа с теб! Какво става? Изплаших се за теб! Добре ли си?

- Имахме събрание до преди малко. Изморен съм, съжалявам, че не ти се обадих по-рано. В неделя летя. Връщам се

- Добре ли си, Зоран? Не ми звучиш добре. Болен ли си?

- Не...уморен съм, това е. Ти как си? Всичко е наред вкъщи?

- О, да, да...добре съм. Липсваш ми...

- Да...Трябва да затварям...

- Добре. Ще се видим в неделя

- Да, до тогава.Пази се.

- Обичам те ....

Има разговори, които просто не се получават. Мила все пак се успокои. Зоран бе уморен. Нищо повече. Каза си, че в неделя ще го изненада с вечеря на свещи и ще го нацелува и налюби много.

***

Зоран се отпусна в леглото и обърна лице към Кристин, която се унасяше. Матовата й кожа лъщеше от пот. В стаята бе горещо. Смътно си спомняше събитията от преди час. Как свърши заседанието и се прибраха в стаята му. Нямаше думи, нямаше чувства. Просто секс. Той продължи да я съзерцава. Беше красива. Беше предизвикателна. Гола и чужда. Екзотична и мимолетна. Колежка от работата. Тя отвори очи сякаш да потвърди тези размишления и му се усмихна. Не пожела да я притегли към себе си. Тя престана да съществува за него с последната конвулсия на удоволсвие. И въпреки това продължаваше да е реална, да лежи в леглото му и да се усмихва. Странна работа. Мила щеше да го намрази ако разбере и той никога не би й казал. И все пак защо го бе направил? Нима не я обичаше? Защо я бе предал? Не можеше да си отговори. Някаква сила в него го тласна към греха. За първи път той се срамуваше от себе си. И от Мила. В него се надигна вълна на негодуване към самия него. Пожела Кристин да изчезне. В следващия миг същотото това зло, което го бе довело до тук се намести по-близо и по-близо до него, притисна се и въздъхна. После заспа. То не съзнаваше какво е направило, а и да го съзнаваше, не намираше вина. Невинно бе,че мъжът е слаб, че е страхлив, че се предава и не се бори да задържи същественото. Невинно бе. Невинна бе. Смут и тревога в душата на Зоран. Той не заспа тази нощ.

На сутринта отново правиха секс...