Мила след десет години

Ембрионът преди бебето

***

- Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но "ембрионът" няма сърдечна дейност...- Лекарката продължаваше да изследва вътрешността на Мила, докато тя се опитваше да асимилира какво се опитват да й кажат. Когато двете чертички се появиха преди няколко седмици, тя се почувства невероятно щастлива. Да, беше станало толкова внезапно и ненавременно, но пък нали хубавите неща се случват така...нали хубавите неща стават с любов...Тяхното беше такова - диво и влюбено зачеване. О, бебе! Поменеше погледа на Ангел при вида на двете вълшебни черти, неизмеримата радост и гордост, че е станало така бързо...Сега лежеше на една кушетка, разчекната и шокирана, а мъжът, присъстващ на първия преглед на бъдещето си дете, разбираше едва сега, че такова няма да има...Тя не знаеше точно какво провокира ужасната болка в нея и защо сълзите й потекоха така безспир - дали, защото "бебето" беше просто един мъртъв ембрион в нея, или заради умрялата мечта, или заради двете заедно...но това, което изпита, беше неизразима, задушаваща скръб.

После всичко се разви със скоростта на светлината. Изследванията, подготовката за аборт, абортът...и празнотата. Това е, което изпитва една жена, загубила несбъднатото си бебе - една ужасна празнота в сърцето и мислите. Времето спира да съществува, тя го изяжда. Няма физическа болка, дори споменът от интервенцията я някак смътен, но белегът си остава.

Експертизата на остатъците от ембриона показа генетична аномалия, лекарите я успокояваха, че така е трябвало да се случи и че природата си знае работата. Мила премина през първата фаза на съзряването - да се научи на примирие със себе си. Когато бездната те вика, налага се да скочиш в тъмното, за да стигнеш дъното. Падането е само едната страна на случилото се. В твоята тъмнина се раждат истините - за това от какво имаш нужда, за човека до теб, който едва сега започваш да оценяваш, научаваш се да прощаваш на природата и на живота, каквото и да значи това.

***

7:00 часа сутринта. Мила се измъква от топлото легло и отива в банята. Минали са три месеца от онова събитие. Опитва се да се върне към живота си отпреди ембриона. Прави усилие, не могат да не й го признаят - прие нова длъжност в работата, работи от сърце, старае се да е весела пред Ангел, който всячески се опитва да я разсее - пътуване, спорт, часове за процедури, вечери на свещи, нежност...Наистина си има Ангел до себе си. Но...Нещо ужасно не е наред. Нещо в нея е престорено, преструва се, че е същото, ама не може. Крещящо се нуждае да се разкрие, да избие, а рутината го е натикала в миша дупка и само подсъзнателно я тормози. Докато се къпе Мила осъзнава колко има нужда да избяга от това усещане, че вече не се познава. Не познава тялото си, не се чувства добре в него...

Излиза от банята и се препъва, в коридора е тъмно, през стъклената врата се виждат малки светлинки. Ангел е запалил свещи. О, не! Не и това, мисли си тя и се спира за кратко пред вратата. Не умее да е развълнувана сега, а очевидно той иска да е романтично за "голямата стъпка", която се готви да направи. Затваря очи и вече си го представя, коленичил в средата на стаята, с букет цветя и онзи голям въпрос, напиращ на устните...
Но защо е необходимо? Тя знае, че той я обича. Сега повече отвсякога разбира, той е избраният, че той е правилният и че всяка друга любов преди това я е подготвяла за него. Защо са брачни обети, когато двамата са си дали вече такъв много преди това? Когато голямата стъпка, е направена много преди това. Бракът наистина е само лист хартия и прекрасна възможност да се напият и забавляват родните ви, но нищо повече от това. Брачните обети се дават на тихо и интимно място и там си остават. Публично се прави шоу, на което тя не иска да присъства...Но ако това "да" е толкова нужно сега, тя ще го даде...Знае защо Ангел го прави - иска тя да е щастлива, иска да й покаже, че нищо няма да ги спре и че загубата на този "ембрион" е само началото на едно голямо предизвикателство, през което ще преминат заедно все така обичащи се и търсещи се...

Мила отвори очи и влезе в стаята...

Мила след десет години

Странно е. Когато си млад, всичко става лесно - събуждането сутрин, бързата закуска на крак, отиването на работа в най-натовареното време от деня, връщането от работа в също толкова досадния трафик, будуването нощем, правенето на любов без графици...дори радостта и глупостта, случват се лесно.

Към двадесет и пет започва другото време - пак е хубаво, но по-зряло, някак търсещо. Намираш си постоянен партньор (или не), зарязваш онзи, който си мислела за такъв и оставаш сама с нов домашен любимец (защо не рибка), задържаш се на работното си място (намираш призвание или добре платена длъжност...което не е същото, ама какво да се прави).

Към тридесет започва времето с бебетата, сещате се...онзи часовник, който уж тиктакал, нямало време и хайде - бебе! Всъщност, наистина малко си тиктака за всички и всъщност около тридесет наистина разбираш какво се е променило - всичко. Приятелите започват да стават по-малко, спираш да си търсиш такива и някак трудно се доверяваш на други. Случва се, понякога. Когато на хоризонта се появи някоя от изгубените ти сродни души. Но толкова е трудно дори тях да задържиш, на тридесет всичко изглежда някак по-умерено. Какви сродни души?! Излизанията сякаш започват да уморяват (поне за Мила е така), заведенията отесняват, алкохолът е безсмислен разпускащ елемент, цигарите...твърде скъпи и демоде. Забавленията...вкъщи с децата или на парти клуб с децата, или на излет в природата с децата, или на кънки...с децата. Забавно е като се замислиш. Семейните единици се увеличават, отговорностите също. Истината е, че времето за теб, е време за вас. Къпането и ходенето до тоалетна си остава твоето време...Е, може би не съвсем, ако малкото ти момиченце настоява да се намъкне в банята с теб, за да наблюдава зорко хигиенните ти навици...Партньорът в повечето време някак е раздразнителен, защото партньорката непрекъснато мрънка, че е натоварена, че няма време за себе си и основното - че е уморена. Мъжете не харесват уморени жени. Виж, жената-майка може да прилича на жената-котка, но евентуално след повече от четири часа сън на денонощие. Пет или шест часа ще са достатъчни, за да направи чудеса.

Майчинството също уморява. Променя. Дори не знаеш точно в какво си променена. Просто усещаш, че не си онзи човек отпреди. Изнизали са се например 22 месеца, а някак ти се струва, че са минали години от онова, което си била преди да се появи малкото чудо. Забравяш, че някъде в теб е живял творецът, който те е карал да се усмихнеш от хрумките, от щуротиите, които заедно сте сътворявали. Ставаш скучна. Не намираш думи да изразиш промяната, а тя става все по-видима и все по-скучна. Докато един ден отваряш очи...и пожелаваш да се върнеш отново към твореца в теб, но дали ще успееш?


***

Мила отвори очи и осъзна, че е нощ. Откакто се превърна в майка, сънят често траеше само няколко часа. Покрай детето се научи да заспива веднага след като легне и да се наспива бързо. Първите две години тренинг бяга достатъчни и сега не умееше да спи повече от пет часа на денонощие. Ангел не беше променил навиците си - обичаше да спи дълго. И сега си спеше спокойно настрани, свит на кълбо. Тя с нежност погали гърба му и тихо се измъкна от леглото. Стъпи с боси крака и усети как хладният допир на пода я кара да потрепери. Есента идваше отново. Как я мразеше тази есен сега...Дъждовни дни, болни деца, сополи...А преди - дълги любовни вечери, дълбок еротичен сън под съпровода на потропващия по стъклото дъжд. Преди...Наля си чаша вода и седна на дивана в хола. Болеше я глава от вчера. Лорейн, която не беше навършила още две години, реши да почиства ниските кухненски шкафове, в които Мила беше забравила два буркана от сладко. За щастие никой не пострада, но напрежението и вината докараха досадното главоболие. Лорейн беше прекрасно момиченце, но със сигурност щеше да е по-добре, ако беше се метнала на баща си - спокоен, уравновесен, мил, усмихнат и изобщо прекрасен човек...Лорейн приличаше повече на Мила и тя тайно се страхуваше от тази констатация - буйна, енергична, емоционална, нетърпелива, с ужасна нужда да е център на внимание, а пакостите и белите, които измисляше в ранна възраст, бяха неоспоримо оригинални. Бърбореше много и все искаше всичко да прави сама. Своенравна и дивичка. Като Мила на младини, помисли си Мила, усмихвайки се. Мила се облегна назад и затвори очи. Опита се да се върне в миналото и да помечтае, да подивее, да си представи разни ненаситни приключения, да избяга от главоболието. В коридора се чуха тихи, малки стъпки и вратата се отвори с трясък. Русата й глава се показа изневиделица. Затича се, мрънкайки и се хвърли върху Мила:

- Мамо, гуши...

Мила взе малкото й телце и го притисна към себе си. Миришеше на бебе. Все още си имаше бебе, което я преследваше навсякъде.

- Какво има, Лори? Мама я няма и ти дойде да я търсиш, така ли?

- Да...Мама няма - промърмори сънено детето и се сгушка в нея. Време беше да я върне в леглото и да я приспи отново. Часовникът показваше 03:00ч, можеха всички да поспят още малко. Донесе я до легълцето и я сложи да легне. Лорейн се повъртя и настоя мама да пее. Мила започна да пее, но очевидно песента не се хареса на детето. То поиска да го галят. Мила започна да гали бузките му, но явно стана досадна и Лорейн сподели, че не иска да я галят. Заспа след петнадесет минути, гушнала куклата. Мила я погледа още малко, въздъхна и се върна в спалнята при Ангел. Той спеше в същата поза, дишането му беше равномерно. Погледна телефона си - 03:36, толкова рано, а на нея така да не й се спи. Помисли си за нещо дръзко, после осъзна, че няма сили за това. Ще се опита да се съсредоточи над утрешния ден - яслата на Лорейн, шофирането до там, работата, взимането от ясла, вечерята, игрите преди лягане, чистенето...

Навън беше започнало да светлее.

Искам те

Искам те за миг поне,
да сме само двама под чаршафа
И макар умората да ни гризе,
да се любим до припадък

Да се чувствам онази малката жена,
която с трепет чакаше те нощем
И която в мрак и тъмнина
обича си те още

Искам да не мисля, че ще стане ден
да не мисля за чинии, чистене и прахоляк
Искам макар и много уморен
да се сгушиш в прегръдките ми пак

Нека миг да се обичаме задълго
истински, нежно и красиво
Да бъдем неразумни и немъдри
дръзки и неуморими

Утре пак ще се върнем към нещата,
които ни отнемат любовта
Но нека днес разбием самотата
и захвърлим парцала за прахта...

Критика към Мечо Пух

Много съм ядосана на Мечо Пух! Или не..не съм ядосана на него, ядосана съм на тази заблуда, която се създава покрай неговия персонаж за пълно блаженство и простичко щастие. Такова нещо като простичко щастие няма или поне не е за възрастните. Всъщност, яд ме е, че съм остаряла. Възрастните повече приличат на Зайо, който си гледа градинката и все мрънка,че някой му пречи. Станала съм Зайо. Гледам критично на всяка намеса в стопанисването на градинката ми. Все съм недоволна, че нямам време за нея. Плодовете и зеленчуците от градинката никога не ме радват, защото винаги са недостатъчни или неузрели. Намирам вина в себе си, че не съм се грижила достатъчно за тях и продължавам да мрънкам. Някъде хиляди Зайовци като мен постъпват по същия начин. Гледаме се глупаво през плета на градинките си без да си поискаме помощ в отглеждането на плодовете и зеленчуците.

Ама наистина е толкова трудно да си Мечо Пух като всички около теб са Зайовци! Искам да споделя гърнето с мед с горските обитатели, но после си казвам, че е безсмислено. Мечо Пух отдавна е умрял в мен. Прокрадва се понякога негова сянка зад отегчението и пустотата, но не се застоява дълго. Времето ни променя. Възрастта ни прави да приличаме на Зайовци. Отговорностите натежават, разочарованията се трупат, опитът ни преобразява. Тъжно е. Понякога ми се иска да върна времето назад, за да бъда пак наивното мече, което бях - искам да се смея силно на глас без да се замислям дори за какво се смея, искам да съм безразсъдна и да рискувам както преди. Искам да се катеря по дървета, за да бъркам в кошерите с пчели. Искам да падна от дървото и да ме боли, но да не съжалявам. Искам да пътешествам както преди в мислите си, без да ме е страх от тях. Липсва ми усмивката на душата ми. Липсва ми мотивацията, която имах като наивно мече.

Сигурно рано или късно с всички се случва това. Едва ли има начин да останем Мечовци за цял живот. А може би Зайо не е съвсем скучен и ако спре да се рови в земята и се качи на някое дърво, сигурно ще се промени мъничко. Мъничко. В крайна сметка той има за какво да се грижи и непрекъснато е притеснен, а Пух все гони балончета. Когато има за какво да се грижиш е трудно да намериш време за гонене на балончета или за правене на снежни човеци...

Ех, как ме е яд на този Пух-Мух!!!

Мъртво ли си?

Мъртво ли си мое малко нещо? Ти, което дълго време си ме държало будна?
Отричах те, опитвах се да мисля, че си заминало далече, че някъде си по-щастливо..че си някъде с друга.

Предпочитах да мисля, че просто си избягало от мен, отколкото да призная пред себе си, че си мъртво. Често се събуждам от сън уморена..цяла нощ трескаво те търся в мислите си, разкаравам се из разни градове с карта в ръка..все едно знам къде си отседнало..Глупаво се заблуждавам, че може да се срещнем на някое мостче в някое малко, романтично градче..Само ти и аз. Като доброто старо време..нарамили раници с усмивки и нежност. Знам, че ти няма да си същото, каквото беше - наивното глупаче..Знам, че сигурно през времето на нашата раздяла си се променило..Имаш бръчки вместо трапчинки, криеш очите си зад черни очила. Не се смееш както преди на всичко, не се впечатляваяш. Знам, че ще ми отнеме малко време да свикна с новото ти тяло. С това, в което си се превърнало - хърбаво и незначително...
И въпреки че се страхувам да срещна онова, в което си се превърнало, не спирам да те сънувам и да те търся в тези мои сънища..Мое малко нещо, от колко време сме разделени? От колко време се заблуждавам, че без теб съм щастлива? Вече не помня кога за последно съм била искрена към себе си. Трябва да е било много отдавна.

Не бих казала, че когато бяхме заедно се чувствах щастлива. Бях по-тъжна от всякога, но истинска...толкова истинска. Сега се губя в собствените си измислени истории за щастие. Всеки ден съм героиня на все по-епични филми. Няма да повярваш как се надпреварвам да се лъжа. Все едно имам конкуренция в лъжите...Кой знае, може и да имам. Толкова се вживявам в ролите, че дори на моменти почвам да си вярвам. Няма по-смешно нещо от това. Сигурна съм, че ако ме виждаше, щеше да се спукаш от смях. Преди толкова се забавляваше на кукленските ми изпълнения, на преиграването ми...Няма да забравя насмешливите ти очета. Истината е, че дори твоето презрезние ми липсва. Да, липсваш ми. Самотно ми е. Самотно ми от деня, в който си отиде. Дори и да не знам кога точно се случи това. Просто си отиде. Но този път не, за да ме дразниш. Отиде си безвъзвратно. Отиде си, защото аз първа те зарязах. Толкова бързах да те заменя, да бъда нормална, да докажа публично, че съм такава...От толкова нормалност съвсем се загубих, мило мое...Питам се защо толкова бързах? Защо бързах да се влюбя и да те заменя? Защо толкова исках да те заменя? Ти всъщност ми даваше толкова много, че сега, когато не те намирам, се чувствам много по-самотна, отколкото бях.

Жалко е, че нямам никакво търпение. А и толкова се страхувах от теб. От това, че ме разделяш от реалността..от това, че може да ме погубиш. Толкова ме беше страх от самотата...от това, че сме единствени в тъмната нощ...един в друг, болезнено самотни.

Страхувах се, че се превръщаш в единствения ми приятел, че само с теб се чувствам истинска. Страхувах се, че ще ме превърнеш в робиня и че ще трябва да ти служа вечно. Ако знаех, че толкова ще ми липсваш, нямаше да се страхувам. Щях да ти се отдам и да те слушам. Всичко, което ми казваш. И онова, което не искам да чувам. Щях да напиша всичко. До най-неприятната истина. Защото ти ми го шептиш...

Но аз все пак не съм загубила надежда, че ще се върнеш. Имам план. Като отида след седмица на брега на морето...ще ти напиша писмо и ще го сложа в бутилка. Знам, че каквото си свободно и непримиримо, в момента си на някое корабче...И докато си плаваш и се наслаждаваш на прекрасните залези, ще видиш моята бутилчица. И знам, че веднага ще се сетиш, че това е послание от мен. Ще се престориш, че не ти пука (защото си инато като мен), ще си развееш рошавите коси..После обаче, ще скочиш в студените води, малко мое инато. Ще скочиш да ме вземеш. И когато измокрено и зъзнещо се върнеш на корабчето, ще счупиш стъклото. И няма да съм многословна, защото вече не го мога...ще пише само 'Върни се, вдъхновение!'

Криеш длани в мен, целуваш ме със страх
Аз не искам нищо да спечеля
Копнея само да бъда онази, която бях.

Рисувай със сълзите си по мен
Слей ме със себе си веднъж
Събуди се прероден...

Мигът е щастието наше.
Споменът за тръпка ще остане
От него ли си тъй уплашен?

Умира в мисли любовта
Умира в съботния ден
По-силна е плътта...

Ще поседна на този клон...

Не е лесно. Никак. Да се катериш по това дърво. Искаш да се качваш като тигър, а пълзиш като мишка и короната ти се вижда като космическа планета – някъде далеч, далеч и нагоре. Искаш докато се катериш да носиш товари на гърба си. Искаш да си силен като хипопотам, а си безпомощно и хърбаво магаре. Превиваш се под тежестта и короната на дървото продължава да ти прилича на космическо тяло. Опитваш се да дишаш дълбоко, а нещо непознато и странно е стегнало гърдите.
Лепкава смола покрива тялото ти. Това е от дървото, в което си се вкопчил и упорито катериш- все едно има нещо на върха. Клони. Катериш се към върха на клони. Искаш да седнеш на някой от тях и да погледнеш света от горе. Да видиш другите, покачили се като теб на дърветата.
Дали си мишка или тигър, няма никакво значение. Всичко е една заблуда. Губиш време да пренасяш тежките товари на гърба си и да издираш ноктите си по кората. Губиш време да се заблуждаваш, че има нещо горе. Преследваш онова, което наричаш мечти, а всъщност преследваш дървесни мравки. Съвсем не разбираш за какво служат мечтите. Съвсем не разбираш, че никога не си имал нищо друго освен тях.
Никога, дори за миг няма да разбереш, че най-истинското щастие се е крие в корените на дървото и че никога не е трябвало да го търсиш. То е било до теб през целия ти съзнателен живот. Просто ти е било трудно да повярваш, че е толкова близо до теб. Докато си искал да бъдеш тигър, е било съвсем достатъчно да си мишка, за да го откриеш.
Всички сме устроени да си мислим, че няма как на нас да ни се случи. А когато се случи, съвсем не разбираме. Приемаме, че не е нищо особено. Чиста случайност. Никаква съдба. Продължаваме напред- да търсим „истинското щастие”. Програмирани сме да пропускаме всички съществени неща, а да се стремим към онези, за които не знаем нищо, но са всеобщо приети за мечтани.
А то – щастието, се е скрило вече в хралупата на дървото и отегчено гледа наранените ни крака отдолу. Повтаря си тихичко какви сме идиоти и не може нищо друго да направи.
Какво може да направи едно пропуснато щастие? Да чака може би да се случи на някой друг идиот?
Щастието всъщност се оказва обречено. Никога не се случва на никой. Твърде самовлюбени и отчайващо упорите сме. Все бягаме от него. Дали не се страхуваме, че няма да го понесем? Дали не ни е страх от пренасищане? Нямам представа. Така програмирани сме.
Ние сме тигри и мишки едновременно, хипопотами и магарета, иижектирани със стотици дървесни мравки и мечтаем да седнем на най-високия клон на някое дърво, за да позяпаме щастието си отгоре.
Смешничко,а?