Красотата на думите е...

2011-04-09T06:58:00.001-07:00

Криеш длани в мен, целуваш ме със страх
Аз не искам нищо да спечеля
Копнея само да бъда онази, която бях.

Рисувай със сълзите си по мен
Слей ме със себе си веднъж
Събуди се прероден...

Мигът е щастието наше.
Споменът за тръпка ще остане
От него ли си тъй уплашен?

Умира в мисли любовта
Умира в съботния ден
По-силна е плътта...

Ще поседна на този клон...

2011-02-20T10:29:00.000-08:00

Не е лесно. Никак. Да се катериш по това дърво. Искаш да се качваш като тигър, а пълзиш като мишка и короната ти се вижда като космическа планета – някъде далеч, далеч и нагоре. Искаш докато се катериш да носиш товари на гърба си. Искаш да си силен като хипопотам, а си безпомощно и хърбаво магаре. Превиваш се под тежестта и короната на дървото продължава да ти прилича на космическо тяло. Опитваш се да дишаш дълбоко, а нещо непознато и странно е стегнало гърдите.
Лепкава смола покрива тялото ти. Това е от дървото, в което си се вкопчил и упорито катериш- все едно има нещо на върха. Клони. Катериш се към върха на клони. Искаш да седнеш на някой от тях и да погледнеш света от горе. Да видиш другите, покачили се като теб на дърветата.
Дали си мишка или тигър, няма никакво значение. Всичко е една заблуда. Губиш време да пренасяш тежките товари на гърба си и да издираш ноктите си по кората. Губиш време да се заблуждаваш, че има нещо горе. Преследваш онова, което наричаш мечти, а всъщност преследваш дървесни мравки. Съвсем не разбираш за какво служат мечтите. Съвсем не разбираш, че никога не си имал нищо друго освен тях.
Никога, дори за миг няма да разбереш, че най-истинското щастие се е крие в корените на дървото и че никога не е трябвало да го търсиш. То е било до теб през целия ти съзнателен живот. Просто ти е било трудно да повярваш, че е толкова близо до теб. Докато си искал да бъдеш тигър, е било съвсем достатъчно да си мишка, за да го откриеш.
Всички сме устроени да си мислим, че няма как на нас да ни се случи. А когато се случи, съвсем не разбираме. Приемаме, че не е нищо особено. Чиста случайност. Никаква съдба. Продължаваме напред- да търсим „истинското щастие”. Програмирани сме да пропускаме всички съществени неща, а да се стремим към онези, за които не знаем нищо, но са всеобщо приети за мечтани.
А то – щастието, се е скрило вече в хралупата на дървото и отегчено гледа наранените ни крака отдолу. Повтаря си тихичко какви сме идиоти и не може нищо друго да направи.
Какво може да направи едно пропуснато щастие? Да чака може би да се случи на някой друг идиот?
Щастието всъщност се оказва обречено. Никога не се случва на никой. Твърде самовлюбени и отчайващо упорите сме. Все бягаме от него. Дали не се страхуваме, че няма да го понесем? Дали не ни е страх от пренасищане? Нямам представа. Така програмирани сме.
Ние сме тигри и мишки едновременно, хипопотами и магарета, иижектирани със стотици дървесни мравки и мечтаем да седнем на най-високия клон на някое дърво, за да позяпаме щастието си отгоре.
Смешничко,а?

Той не ти е виновен

2011-01-21T13:43:00.000-08:00

Все едно и също - на някъде вървиш
Все едно и също -малко искаш, не забравяш
Молиш се, прощаваш и търпиш,
А все някой на края те вини!?

Страхуваш се от всяко усмихнато лице
Наричаш луди хората, които се обичат
А кръв не е останала в твоето сърце
Напрекъсното се цупиш и отричаш.

Животът мислиш, че обича да си груб и лицемерен,
Животът мислиш, че обича да бягаш всеки път от него?
Животът мислиш, че ще ти остане верен
Когато си жесток, безразличен и проклет?

Животът мислиш, че ти е виновен
Че непрекъснато грешиш,
Че си изоставен и вечно недоволен
Че не те обича и че те боли?

А обичаш ли животa ти?
Който все повтаря колко е самотен
Докоснал ли си нечии сълзи
Направил ли си някого доволен?

Животът те отричал
Животът се превълнал в Ад
Нима си го обичал?
Не си ли чувствал към него само глад?

Консумираш всичко – време, радости,съдби
Вечно искаш да си първи,
Да те ласкаят и да се тръби -
Колко много всъщност ти върви...

А всичко се нарежда и потича,
Когато се посреща с доброта,
Всъщност животът не обича
Човекът дълго да е на върха.

Мила

2011-01-02T05:53:00.000-08:00

Глава десета
Зоран

Зоран се събуди рано сутринта в последния ден от годината. Навън валеше сняг. Сети се, че е в България и че тази нощ ще празнува Нова Година в нощен бар в центъра на София. Камен го беше поканил за няколко дни в София и беше предложил да посрещнат новата година навън, а не по домашно – пък и можеше нещо интересно да излезе, Камен отново беше без приятелка след последната си двумесечна връзка. И беше оптимистично настроен за нови любовни приключения.
Зоран лежеше в леглото, заслушан в тракането на чиниите – Камен почистваше след снощния запой. Бяха се събрали дружна мъжка компания –нещо като прелюдия преди великото запиване.
Зоран се чувстваше уморен от тази надпревара с младостта, нещо повече – изхабяваше се от прибиранията си в България, винаги търсеше оправдания за наливанията в тежката, сериозна работа през годината, в това че не му остава време да празнува във Франция. Това естествено бе лъжа. Празнуваше и още как. Беше се запознал там с едно забавно испанско момиче (бе я срещнал в един бар) и прекарваше съботите си с нея – малко секс, смях, алкохол, съвсем по ергенски разбира се...Нищо лошо и съвсем достатъчно.
Алкохолните му наливания в България можеха да бъдат оправдани само с лъжи. И той лъжеше порядъчно. Някак му беше по-лесно да се заблуждава, че прекарва добре и на макс. Прекарваше безпаметно.
Изправи се в леглото и си въздъхна. Почеса се по ухото и отметна завивката. Почувства лек студ, когато се съблече в банята. Хвърли бърз поглед в огледалото. Онзи отсреща изглеждаше много сериозен. Тялото му беше здраво и младо, дълги изпъкнали вени минаваха по ръцете му. Животът тупкаше в това мъжко тяло, правеше го красиво и силно и все пак в погледа му имаше нещо подтискащо и мрачно- някаква болезнена самота, която само онзи пред огледалото можеше да разбере.
Къде ли е тя сега? Мила...Водата се стичаше топличка по гърдите му. Мисълта му забърза. Защо си спомняше за нея в тази последна сутрин от годината? Не беше ли разбрал съвсем скоро, че е щастливо сгодена за някакъв преуспяващ журналист? Не бяха ли приключили всичките му мечтания с нея, отдавна и безвъзвратно? Тази сутрин му поднасяше изненадващи спомени, които засилваха чувството му за самотност. Мила на Коледа, с коледна шапка и пуловер на елени, Мила облечена в рокля в празничната нощ с чаша водка в ръка...Мила без дрехи в първата сутрин на новата година, изморена, налюбена, заспиваща...Той се опита да прогони образа й, но не успяваше. Тя натрапчиво беше се загнездила в съзнанито му и отказваше да се разкара от там. Това го подразни и озадачи. Закъсняла, тъпа носталгия по любов...

- Ехеее, добре се направи вчера, изглеждаш като премазан, момче – закачи го Камен като го видя. Зоран не отвърна, сипа си кафе и мълчаливо се загледа в накакво забавно предаване по телевизията.
- Е? Какво ще чукаме тая вечер?
- Ама че си простак – процеди Зоран и отпи ароматна глътка кафе. Вулгарните подмятания на приятеля му контрастираха доста със застигналите го мечтания по Мила.
- Нещо си се ядосал още от сутринта. Не е на хубаво тази работа. Купон ни чака.
- Чака ни...прав си. Нещо ме боли глава.
- Ааа, ей сега едно хапченце ще ти дам и ще си като нов.
- Няма нужда, ще се поразходя малко и ще се оправя...

След половин час Зоран крачеше с бодра крачка под снега. Студеничкият въздух дращеше гърлото му, но прогони за миг мислите му. Беше приятно да се разхожда сам из града. Хората бяха доста усмихнати по улиците, празнуваше им се. С нетърпение чакаха да дойде вечерта и онези паметни секунди, след които щяха да целунат най-близките си...Мила и зачервените й от вълнение бузи точно преди последната минута, Мила и горещата целувка след полунощ, Мила и ускореният пулс под брадичката й...По дяволите Мила! Сега щеше да е някоя друга, някоя супер жена с вечерна рокля, с много грим и съблазително черно бельо отдолу. Някоя по-красива, по-женствена, по-истинска от онова глупаво дете, с което бе прекарал пет години от живота си.

***
Супер жената се казваше Гергана. Гери наистина бе доста красива и невероятно сексапилна. Допадна му още щом я видя. Беше приятелка на приятелка на Камен. Доста високомерна разбира се, но влудяваща и изобщо не беше глупава. Приказваха си през цялата нощ за разни пътувания из Европа, за изложби и галерии, които всъщност никога не бяха го вълнували. Алкохолът бързо отпусна нервите му и той се отдаде на вечерта с тяло и душа. Харесваше му да я чувства, притисната в него, бе нисичка и изящна като японска фигурка.
Прибраха се четирима у дома. Камен беше свалил някакво русо, безлично момиче, на което едва ли помнеше името, а Зоран мълчаливо бе хванал под ръка Гери. Надяваше се да продължат да пият. Камен обаче се прибра в стаята с непознатата нетърпеливо, готов за дълги сексуални подвизи.

- Честита нова година! – поздрави го Гери, подавайки му пълна чаша с водка.
- Не пихме ли доста водка тази вечер, госпожице? – пошегува се той, настанявайки се до нея на дивана. Тя имаше разкошна рижава коса и ухаеше приятно. Късата синя рокличка откриваше прекрасните й малко слабички крачета. Някакъв приятен гъдел премина през тялото му.
- Невероятна си...- прошепна Зоран и я погали нежно по ухото. Тя се усмихна предизвикателно.
- Малко изтъркано всъщност, често ли го казваш преди да вкараш жената в леглото?
- Всъщност бях доста искрен – засмя се той. Харесваше му начинът, по който се правеше на недостъпна. Малко привидно наистина, кожата й бе леко настръхнала, а в стаята бе доста топличко.
- Това че бях искрен не означава разбира се, че няма да те вкарам в леглото си.
- Колко самоуверено...- прошепна тя. Той се наведе и я целуна по устните. Бяха меки и топли, усилиха възбудата му.

Пренесе я бързо в стаята си и я сложи внимателно на леглото. Тя бе затворила очи навярно леко замаяна от алкохола. Нещо в нея бе болезнено безпомощно и докато бавно дърпаше ципа на рокличката й, Зоран се почувства неверояно зъл и подъл, като хищник, готов да разкъса жертвата си. Внезапно тя отвори очи и в тях той прочете същата горчива и мрачна самотност, някаква дълбока тъга прикрита от тонове грим по лицето й. Кого си загубила ти, малко момиче? Погали я нежно по твърдия корем, зацелува гърдите й...Изпита някакво безумно състрадание към нея. А може би и към себе си. И двамата си нямаха никого, очакваха оргазма като спасително хапче срещу депресията и самотата, и двамата копнееха да запълнят празнотата в душите си, дупките издълбани някога от други. И за първи път от много време, Зоран намери нежността. Много отдавна не бе целувал така. Бе имал доста жени след Мила. Всички те бяха повече тела, отколкото същества с души. Спомняше си техните ръце, бедра, гърди, бемки...но не помнеше как се е чувствал. Бе свършвал с всички тях, но с никоя не бе правил любов. Сексът бе оправдание, оправдание за липсата на любов.
Гери бе отключила тази дълго стаена тъга по Мила. В нейната беззащитност, той бе видял собствените си страхове от самотата и изведнъж пожела да я люби, да я обладае не просто с тяло, да я обладае с болката и копнежа си по любовта. Носталгията му се спускаше страстно по красивото й тяло, откриваше всяка нежна извивка, застояваше се дълго между краката й, гореше по устните й, прегръщаше я в задушаваща потна прегръдка. Когато накрая притихна до изтръпналото й от удоволствие тяло, по бузите му се бяха спуснали сълзи. Не бе плакал от дете. Не бе плакал никога за нищо. С тези две единствени новогодишни сълзи изтичаше последната горчива любов към Мила, те пареха кожата му, мълчаливо се спускаха надолу по брадичката му, насочили се стремително към гибелта си. Дългите емоционални окови издрънчаха на пода.
Малкото топло тяло се докосна до него. Две пресъхнали устни намериха неговите.
- Благодаря ...- прошепна тя.

Една година с теб

2010-12-19T00:43:00.000-08:00

Здравей любов,

Вече трябваше да съм в леглото и да спя. Проблемът е, че не мога.
Разглеждам си мислено спомени от нашите пътувания и пожелах отново да попътуваме. Толково е хубаво да съм някъде с теб, до теб, под теб, над теб…
Не знам какво ми става. На приливи и отливи съм. Като френски шансон. Романтична и досадна.
А ти си песен неизмислена – стил алтернативен. Текстът липсва на места, има само ритъм. Вдъхновяващ и влудяващ, възбуждащ – три в едно ( както се пее в една пеесн).
Обичам те. Искам те. Само за себе си. Да си истински, раздаващ се. Защото така ми е хубаво и незабравимо. Вече година те имам за даденост и от скоро започнах наистина да те откривам. Дали времето ще бъде милостиво с нас, любов? Ще ни даде ли шанс да си останем двамата? Достатъчни ли сме си един за друг? Ще се намираме ли всеки ден по-влюбени от всякога?

Не знам. Не мога да ти обещая неизразимото, непредвиденото. Всичко се случва и както знаеш нищо не е вечно.
Харесва ми да ти пиша, да те чувствам до себе си, когато те няма. Обожавам да мисля за теб, любов.
Защото си толкова различен. Само ако знаеш. Как си се крил толкова време, любов? Трябваше ли аз да те открия?
Сега когато знам какво си, страхувам се, че ще те изгубя. Страхувам се от лятото, което може да те грабне от мен, страхувам се от страстите и амбициите ти, дори от миналото ти. От стремежа да бъдеш онзи, който те вдъхновява, онова себе си, без което просто няма да си същият.
Ако те изгубя, ще сравнявам всеки следващ с теб, ще ми се иска поне мъничко да приличат на теб.
Всеки следващ…Не искам следващи, любов. Искам да съм те намерила. Моята любов, най-специалната, единствената, последната.
Иска ми се. Да спра да се споделям. До тук, до ръба на сърцето ти да стигна и там да остана. Нямам нужда от фалшиви любови и изкуствени емоции. Имам нужда от едно.
От теб се нуждая, любов. От теб…

Експеримент 111

2010-12-06T12:36:00.000-08:00

Глава втора

Когато се опомни съвсем, експеримент 111, с човешко име Павел, седна в леглото и се замисли. Мракът вече не беше мрак, а някакво подобие на здрач и стаята не изглеждаше така зловеща. Мъжът огледа белите дрехи, с които бе облечен – нямаше следи от кръв и петна. Беше стерилно чист и спретнат. Все едно се беше приготвил за коктейл само че без черна папионка и престилка. Експеримент 111, с човешка възраст 29 години, си спомни бързо как времето спря да се движи за него.
Онази злочеста вечер, когато се прибираше пиян у дома и бясно караше по магистралата с надеждата да го засекат радарите и да го приберат на топло, се случи нещо.
Нещото нямаше име. Просто някакво светлина го заля и засмука. Като във филм на ужасите. Помисли си, че е от алкохола и че ще се събуди на сутринта на дивана с гръмнала глава. За жалост се събуди на хирургическа маса с ужасна болка в гърдите. Тогава ги забеляза. Пръстчетата. Воднисти и мехурчести като малки форсфорициращи гъсенички. После смътно разпозна очертания на лица, надвесени над него. Воднисти лица от светлина. Невероятен Ад, който го гипсираше и му причиняваше дълбоко физическо страдание.
В тези минути на агония пред него изникна образът на Ния – жена му, изтерзан от безсъние, от тревога и недоспиване. Жената, която през последните две години го ненавиждаше заради всекидневните му напивания и скандали...Жената, която някога бе обичал. И децата. Близнаците, за които бе забравил. За които мислеше рядко. Като за децата на Ния.
Някакво лудо задоволство би изпитала Ния, ако го беше видяла с отворени гърди, кървящ и безпомощен в ръцете на тези същества непознати. Щеше да пищи от радост при всеки негов стон.
Тя бе минала през Ада заради него. Не би ли искала да го види и него там?

Експеримент 111 се изправи бавно и се приближи до прозореца. Погледна плахо през него. Пред несвикналите му очи, в ниското, се ширна голо жълто поле, а сред него се издигаха високи, мраморни кули. Те бяха много на брой с еднакви размери, с прозорци в горната си част. На всеки прозорец бе застанал човек. Мъжът присви очи и се опита да различи поне някоя близка фигура. Те бяха облечени също в бели дрехи и сякаш се взираха в него със същото безпокойство. Някаква студена пот изби по челото му. Белите хора изглеждаха в далечината съвсем като него и имитираха неговите плахи движения по прозореца.
Той се отдръпна с разтуптяно сърце. Сети се за един филм на ужасите – за някакво абсурдно пространство с кубична форма, от което няма излизане и всичко се повтаря в някакво циклично движение. Представи се, че е попаднал на подобно място и потрепери. Изпита страх. Не от смъртта, защото отдавна я бе пожелал. Изпита страх от непознатото, от извънземните светове, в които можеше да полудее, от извънземните извратености, от дълбоката убеденост за една изкривена реалност, която щеше мъчително да го погубва.
Точно в този момент, в една от стените се отвори врата. „Чудесно” помисли си той. „Остава и да се появи съскащият звук от някоя злокобна твар и съм умрял”. Тишината обаче не бе нарушавана от странни звуци. Павел прекрачи прага и се намери в добре осветен тунел. По стените му бяха окачени кръгли огледала. Той се загледа в образа си. Не можа да се сети дали е изглеждал преди така. В тихите мрачни очи нямаше нищо. Устните му бяха напукани от жажда. Алкохолна. Пиеше му се. Отмести поглед от онова себе си и продължи да върви. Тунелът беше дълъг и еднообразен. Сигурно стигаше до край света. Той не можа да разбере. Пред него, някъде от земята, изникна същата светеща фигура и той замръзна на място. Сега я виждаше съвсем ясно. Човешки контури и вътрешности от светлина и вода, нещо приказно и уникално, изпълващо го с дълбока възхита. То стоеше на метър от него. Павел се прибилижи, то също.

- Говориш ли? – прошепна той
- И още как – отговори то някъде в мозъка му като собственото му ехо.
- Това вече е страшно...- промълви Експеримент 111
- Никак не грешиш. – отвърна нещото.

Експеримент 111 започна от срещата на Павел с Вая.

Експеримент 111

2010-12-05T12:56:00.000-08:00

Глава първа

Странна работа...Експеримент номер сто и единадесет се надигна в леглото, облят в пот.
Започваше смътно да осъзнава какво се бе случило с него. Главата му тежеше като олово, а крайниците му бяха изтръпнали сякаш милиони иглички бяха забити в тях.
Тъмната стая му проговори на своя си език. По ъглите се криеха сенки и стонове на други минали експерименти. В голотата на това пространство, експеримент 111 се чувставаше като мраморен паметник, сякаш се намираше в гробница. А за жалост все още бе жив. Надигна завивката и стъпи с боси крака на плочките. Опита се да се изправи, но се олюля и се търкулна отново в леглото. Болката пронизваше цялото му тяло и го закова в позицията на ембрион. Една туптяща веничка на обръсната му глава заплашваше да експлоадира след миг. Той притвори очи и пое въздух. Опита се да си спомни децата си. Малките бебешки ръчички на близнаците. Миризмата на бебешки крем. Миризмата на Ния – жена му. Изпита облекчение от спомените за този човешки, недостъпен вече Рай. Болката се разля по цялото му тяло като одръпваща се вълна. Никога нямаше да се спаси от този Ад. Сега започваха най-големите му мъчения. Усети го в очите на мъчителите си преди часове, когато дълбаеха с хирургическите си инструменти в гръдта му. Малки прозрачни пръстчета отместваха тъкан след тъкан, а над главата му рояк от странни звуци и гласове, каквито никога не бе чувал през живота си. Нещо като музика от грамофон. Нещо като скърцане на плоча. А болката гипсираше всичко човешко в него и го трансформираше в разпадащ се организъм безлик и разплут. После прозрачните пръстчета докосваха челото му с жестока, престорена грижовност на медицински работници и се спускаха бавно по напуканите му устни.
Експеримент 111 си мислеше, че умира. В същото време този очакван край изглеждаше така далечен на фона на цялото страдание, преминаващо през тялото му. Болката не спираше.

Тогава в стаята се появи чуждото присъствие. Прокрадна се покрай стената, спря се до леглото и се надвеси над агонизиращия. Фосфорициращите му очертания трептяха кротичко и чудото приличаше на фигура на човек, облечен в светлина. 111 се извърна бавно и се опита да фокусира пред себе си. Тогава фигурата се измести встрани, избягвайки погледа на човека. Той безпомощно отпусна глава. Адът трептеше зад гърба му и скоро щеше да се стовари с цялата си зла сила върху него.
Нещото мина от другата страна на леглото и застана до краката на 111. Две дъги като светещи ръце отместиха завивката и докоснаха ходилата му. Той стисна клепачи от страх.Изненадващо допирът не беше болезнен. Даже напротив. Извънземното пипаше нежно и топло. Сякаш мини прожектор грееше на най-сдървените места на краката му и освобождаваше прилива на кръв. Ръцеподобните стоплиха внимателно ходилата и започнаха да се движат нагоре към колената и бедрата. Мъжът дишаше тежко, но усещаше как болката в тялото му отслабва и почти изчезва. След минута се почувства съвсем добре, а светещата фигура грееше все по-слабо и по-слабо.

Експеримент 111 отвори широко очи, но извънземното беше изчезнало.

Искам

2010-11-29T10:55:00.000-08:00

Искаш от мен да ти кажа какво искам.
Няма проблеми, обичам да говоря.
Искам да мога да ти кажа това, което чувствам
Искам да чувствам това, което ти казвам
Искам да не угасва пламъкът в очите ми, защото те няма
Искам да забравя думите „обстоятелства”, „разстояние” и „липса”
Искам да ми липсваш само понякога, а не всеки ден
Искам да мога да ти се разсърдя за нещо
Искам да запратя една пантофка по теб
Искам да правя луд секс на пияна глава
Искам да го правя с теб, ако е възможно
Искам да имам дете
Искам детето ми да има баща
Искам да знам, че като се прибера вечерта ще те намеря у дома
Искам да ми се сърдиш понякога
Искам да се сдобряваме като всяка нормална двойка
Искам да ме обичаш
Искам да ме ревнуваш
Искам да се грижиш за мен
Искам да ме попиташ дали искам сладолед
Искам да ми готвиш през вечер
Искам да ти готвя през вечер
Искам да отидем на театър
Искам да отидем на кино и да се целуваме през цялата прожекция
Искам да пътуваме всяка седмица из България
Искам да летим заедно със самолет
Искам да празнувам Новите години с теб
Искам да празнувам рождените си дни с теб
Искам да познаваш тъгата ми
Искам да познаваш умората ми
Искам да ти казвам всяка нощ „лека нощ”
Искам да мога да ти се обаждам, когато си поискам
Искам да те познавам малко повече
Искам да не се съгласявам всеки път с теб
Искам да мислиш за „нас”, а не само за мен
Искам да спреш да ми обещаваш
Искам да няма нужда да ми обещаваш, каквото и да е било.

Най-накрая...Искам да знам какво всъщност искаш?

Усилие

2010-11-03T13:02:00.001-07:00

Всичко е едно безумно усилие. Събираме силички да се събудим сутрин, да се раздадем на деня подобаващо, събираме сили да му се усмихнем и да му благодарим дори, когато е към края си. Събираме сили да заспим. И да сънуваме. Да обичаме...

Трябва ни воля за смелите сънища. Трябва ни воля да ги досънуваме. Да ги сбъднем някой ден. Всяко усилие ни уморява, състарява. Може би за добро. Може би сме щастливци, че сме уморени, че ни боли всичко, че съдбата не е пропуснала и днес да ни предизвика. Може би.

Може би аз съм късметлийка, че се насилвам да те обичам дори, когато те няма до мен. Може би наистина съм жива, когато някой ми липсва, когато тъгувам по него. Надявам се, че не греша.

Макар че често се насилвам просто да греша. Твърде е скучно да постъпвам винаги правилно. Докато греша, знам че се уча. Уча се на това да събирам сили да поправя стореното. Да се намеря отново. Да се самоконролирам. Толкова е интересно да се греши. Не мислиш ли?

Любов, позволявам ти да грешиш и ти. Да събираш сили за онова, което те осмисля, да се усмихваш на усилието да бъдеш, това което си поискаш. Да се радваш на умората, когато си успял.

Твоята малка принцеса от далечното царство ти пожелава едно ненасилено „лека нощ” и ще те очаква в съня си.
Не закъснявай, любов.

Мила

2010-10-17T12:42:00.000-07:00

На прага
Глава девета

Мила не знаеше какво да прави. Ангел беше заминал. Може би не беше далеч, може би щеше да се върне някой ден. Но си бе заминал от Мила. Беше се изплашил от нейния страх и си бе тръгнал.
Мила си мислеше, че няма по-тъпо момиче от нея в целия свят. А може би имаше. Много тъпи момичета, които не знаеха как да постъпят и се хвърляха в бездната на собствената си глупост.
Беше стигнала отново до никъде. И не искаше да знае. Записа се на салса. Започна курс по японски, кражок по рисуване, курс по готварство. Опита да се спре да мисли за женското в нея, което неуморимо я измъчваше, човъркаше я, разпиляваше я, разкъсваше я парче по парче.
Искаше да си има някой. Искаше да си има Ангел. Да я пази и закриля, да се разплаче на рамото му както преди, да му сподели себе си. Да го обича. Най-важното – да го обича, защото Мила може да прави само това – кротичко и нежно да обича.
А той все не се появяваше, все не се връщаше, а тя копнееше да го има...

Мила запрати телефона си в стената. Беше 6:30. Време за ставане. Алармата се включваше за втори път. Зави се през глава и преброи до десет. Пое си дъх и се изправи в леглото. Зарови пръсти в косата си и се замисли колко безсмислен ще е този ден. В банята продължи да си мисли за това. После се облече бързо и излезе навън.
Реши да повърви пеша вместо да се тъпче в градския транспорт. Навън беше хладничко и свежо. Неочаквано Мила усети, че някой върви след нея. Обърна се плахо. Спря. Ангел стоеше на няколко метра от нея, облечен в дънки и бял анорак. Косата му бе пораснала малко, очите му я съзерцаваха усмихнато. После твърде неочаквано той се приближи и я зацелува. Мила невярваща отговори на целувката му. Притисната в обятията му, тя си помисли, че сънува.
Сънуваше. Изобщо не се бе случило това. Всъщност случи се само че в главата й. Докато пресичаше парка си помисли колко би било хубаво да изникне от някъде и да я грабне в прегръдка. Ама че глупост.

Взе си кафе от малкото кафене до работа и се усмихна вяло на бармана. Хубаво момче, помисли си без да иска.
С въздишка седна на стола и се загледа в синия екран на компютъра. Осем часа. Едно и също. Тя е обречена. Отпи бавно от кафето и тъкмо, когато се канеше да отвори електронната си поща, Светлозар се появи с една купчина документи и ги стовари на бюрото й.
- Не изглеждаш добре – подхвърли старият любовник с надежда в очите. Тя го погледна многозначително. „Какво предлагаш?”
- Боли ме глава.
- Само глава ли? От сутринта те боли, да не си болна?
- Не.
- Искаш ли да се видим тази вечер след работа? На по бира?
- Не.
- Помисли си. – подхвърли последно той и я остави на мира. Тя се отпусна назад и прехапа устна.
Към обяд получи съобщение от Зоран. Почти щеше да се изсмее.
„ В България съм. Искаш ли да се видим? Само за по бира?”
Не. Мила не искаше. Толкова ли са жадни всички? И тя е жадна. Но не й се пие бира. Какво да направи, за да утоли жаждата си?

- Дайте тялото напред, вдигнете дясната ръка...- Мила се опитваше да следи инструктура по танци, обаче днес беше неспособна. Не успяваше да изпълнява фигурите. Тръгна си преди края на тренировката, усмихвайки се неловко на танцьора.
Денят се беше извървял както тя си го бе представяла. Само че не искаше да свършва по същия начин. Запъти се към апартамента на Ангел. Знаеше, че върши отново глупости. Представи си нацупеното лице на сестрата и затръшването на вратата. Крачката й се забави и все пак тя продължи. Този път нямаше какво да губи.
Изкачи се бавно по стълбите и въздъхна пред вратата. Той й отвори преди да е звъннала. Тя стреснато се дръпна назад.
- От мен ли се страхуваш, шу?
- Не очаквах, че си тук, шу..- прошепна тя, сгушвайки се в прегръдката му.
- Къде да съм, малка моя?
- Мислех, че си заминал...казаха ми, че...
- Никъде не съм заминавал, щу...напротив, чаках ти да се върнеш.

Тогава тя се разплака.

Снимка: Иво

Малко тъжно

2010-09-29T11:49:00.000-07:00

Нахраних мишо, ухапа ме, докато се опитвах да му дам витамини. Сега има малка червена точица на пръста ми и лекичко боли.

Боли, когато се привързваш. Боли, когато не виждаш пред себе си. Като не се виждаш, като те е страх…Сбърках… Когато се страхуваш, не те боли. Тогава се предпазваш. От всичко, слагаш прозорците и звукоизолираш. Не чуваш, не мислиш, просто се страхуваш.

Аз не се страхувам. Няма да крия, че ме боли. Боли ме, че не се виждам в очите ти, не се виждам никъде. Като снимка съм. За спомен. Като спомен. За снимка. Като фотоалбум, пълен със заучени усмивки. Като профил във файсбук съм. Или само профил…
Не познаваш дълбочината в мен, бъркаш я с наивност, с детинство…Бъркаш я с нещо, на което ти прилича. Не я познаваш, защото не ти е нужна.

Боли ме, че никой не може да я опознае, че на никой не би му била нужна. Моят свят, потъмнял от прах ще си остане неоткриваем. Не че е нещо особено наистина.
Малък е. Топличко е там. Скромен е от към мечти. Скромен е от към амбиции. Но е отворен, непретенциозен, там си свободен да бъдеш себе си, да правиш това, което обичаш…

И да обичаш. Да се научиш да обичаш. Не е малко. Обичането е в същността на всичко..Да се раздаваш до крайност, да се раздаваш до умора, докато не ти остане. И да си щастлив, че си дал, че си усмихнал. Това е същността на обичането.

Може би всичко съм ти дала? Може би нямаш сили за още? Преуморявам те, принуждавам те да ми отвръщаш със същотото. Не го правя нарочно. Просто ми лиспваш. Липсва ми да ти давам. Когато те губя, нямам сили да те намирам отново. Нямам сили. Уморена съм от самота. От това да нямам възможност да ти дам.

Представи си, че някой някъде се нуждае повече от теб, от любовта ми. И го боли толкова, колкото мен. Но той страда, че не получава. Липсва му точно това.
Питам се защо даваме на тези, които нямат нужда, а пропускаме онези, които наистина копнеят, които живеят за нея?

Кръвта по пръстчето ми засъхна. Раничката ще се затвори. Не мога да се сърдя на мишо. Не мога да му се сърдя, че го обичам.
Утре пак ще му дам витамини.

Ах този див, див живот

2010-09-11T06:05:00.000-07:00

Ах този див, див живот!

Кафето ми навява спомени за есен, за падащи листа, оцветени в жълто. Моето горещо кафе със сметана.
Кафето ми напомня за ароматно задоволство, за близост, за споделеност.
И не само то. Колко е прекрасно да ни има, да можем да се пипнем с ръце, да се докоснем един друг. Да почувстваме себе си в другия. Колко е прекрасно, че нито една моя емоция не прилича на твоята и въпреки това не си пречим.

А ти дори не пиеш кафе.

Не е ли прекрасно, че сме човеци, а не слончета, например? Можем да усетим болката от това, че ни има на този свят, но и да открием неизразимото щастие на това да се споделяме, на това че търсим да сме двама. Да сме уникално цяло, уникалните от същия вид.

А аз съм толкова нисичка.

Не е ли прекрасно, че сънуваме, че мечтаем, че плачем, че мислим, че крещим, че сме диви и покорни, когато си поискаме. Че се раждаме и умираме, че сме неизбежно смъртни и неизбежно неспасяеми. Тук сме и навсякъде.

А теб дори те няма до мен.

Дъждът ми напомня за път. За дълго изкачване, за студ и потреперване. Дъждът и кафето си ти. Не мога без теб. Ти ми помагаш да не забравя.

Не искам да забравям, че съм човек...

2010-09-03T10:46:00.000-07:00

Кърваво червено отражение в чаша
Размазан образ на нежно мълчание
Защо да се плаша?

Добър вечер, страдание

Сладко запълваш празното в мен
Учиш ме на търпеливо обичане
Урасяваш безпаметно моя ден

Завличаш ме....

Има нещо прекрасно в нас
Някакъв безумен синхрон
Целуваш ме страстно, прегръщаш с бяс

Това изтерзано

самотно

лице

Наричат те някак
Бяга всеки от теб
А аз продължавам нататък

Дали ме е страх? Разбира се, че не

Снимка: Иво

Достатъчен

2010-07-26T10:45:00.000-07:00

Казвам ти, напълно си ми досатъчен...

Достатъчни са ми очите ти, в които изчезвам всеки път като ме погледнеш влюбено.

Достатъчни са ми устните ти, които ме докосват нежно за лека нощ.

Достатъчна ми е усмивката ти, която предизвиква моята.

Достатъчно ми е любовта, с която ме прегръщаш.

Достатъчна ми е вярата ти в мен.

Достатъчно ми е да знам, че мислиш за мен.

Достатъчно ми е да те погледна, за да се почувствам щастлива.

Достатъчно ми е да те погаля, за да изкупя вината си.

Достатъчна ми е тъгата ти.

Достъчно си ми истински.

Достатъчно те познавам.

Достатъчно не те познавам, за да те искам всеки ден все повече.

Достатъчно си смел и умен.

Достатъчно ме обичаш...

Единственото, което никога няма да ми стигне е времето с теб.

Обичам те

Като не ми върви, вървя напред...

2010-06-23T10:33:00.000-07:00

Казват, че лошото не идвало само. Като се заредят едни такива неприятни неща и нямат край...Ама че живот! От странен по странен, идва ми да му стисна ръката.

Миналата седмица телефонът ми се прецака. Машинка, случва се. Удариха колата на гаджето ми, неопитни хора, какво да ги правиш...Е, влизането с взлом и обирът малко ме притесниха, но след като няма отвлечени хора, добре си е...

Казвам си, разби ми се телефонът, но контактите си ги имам, увеличават се всеки ден и ме обогатяват, за какво ми е?

Колата е ударена, но нали не бяхме в нея? Живи сме, здрави сме. Можем да се прегърнем.

Откраднаха ми подаръка за завършването на висшето, ама не ми откраднаха дипломата (на кой ли му дреме, че я имам)...

Всичко понякога излиза извън контрол, прегъва ни в странни форми, за да усетим адреналинът да се покачва, да нахлува кръв в главата...Да ни изтръгне от летаргията, да се погледнем отвътре, да разберем всъщност колко сме назависими.

И да се усмихнем. Не живея за вещите, аз само си служа с тях. Мога да ги подаря, да ги заменя, да ги забравя, да изчезнат...

Живея с другите и заради тях. Не заменям нито една прегръдка за нов телефон. Алчна съм за нежност и грижа и завиждам на всички, които ги имат в изобилие. Трупам спомени за горещи и страстни нощи и това е най-голямото ми богаство. Чувствам се горда, когато подаря внимание без да очаквам нищо в замяна. Имам си всичко. Пълноценна съм.

Лошите неща в живота ми просто ми припомнят този факт. Как да не им бъдеш благодарен?

Писмо до теб

2010-06-09T10:18:00.000-07:00

Да, бубе. Писмото си е само за теб. Няма този път да пиша в трето лице. Аз съм аз и това е единственият начин да ти разкажа за себе си. А и ми омръзна да пиша на листи, които след това прашасват по мебелите...Това си е. Събирам се. Събирам се, за да ти споделя неща, които не бих могла да ти кажа като си до мен. Просто не е нужно. Премълчаваме, за да не проваляме миговете, които са винаги прекрасни (дори когато ме ядосваш).

Ядосваш ме, защото те няма. Всъщност се ядосвам на себе си, че винаги се влюбвам в хора, с които не мога да бъда. Ядосвам се на обстоятелствата, които са ни запознали, на времето което ни събира и ни продължава...На влюбването се ядосвам. Не на теб. Ти си най-хубавото нещо, което ми се случи в началото на тази година (коледните звезди са истина, трябва да им се помолим и всичко се сбъдва). Липсваш ми. На липсата се ядосвам, на привързването...

Да, мило. Знам, че ме нагушка за двадесет години напред, знам че няма да умра скоро (три прегръдки на ден са задължителни, ако ни се живее). И все пак...как ми се иска да се гушна отново в теб, да почувствам топлината ти и развълнуваното ти сърце...Вятър мой (не се обиждай), толкова трудно мога да те догоня. Мечтите ти препускат пред моите,остава да им дишам праха и да ти се възхищавам. Моите са толкова скромни, мога да ги събера в черупката на охлюв. И там дори ще им е широко.

Може би вече не съм толкова дете. Може би съм „пораснала” вече. Няма да плача, мило. Изплаках сълзите си преди време за друг. Може би като си минал вече през това и не боли толкова. Дали? Всичко това ми се случва отново, за да разбера по-добре смисъла му. Минавам през него, за да се убедя, че раздялата не е страшна...

Раздялата, мило...не е страшна. По-страшно е да спреш да обичаш. Тогава, когато всичко в теб пресъхва, опорочава се, обезличава се. Да загубиш пътя. Да се луташ и заблуждаваш, да тормозиш чувствителността си и да наричаш „любов” онова, което е нищо друго освен тщеславие, това е страшно. Бягай от насилената нежност, от измислената емоция, от не-любовта...Споделяй се. Истински се споделяй, където и да си...и си спомняй.

Спомняй си всички моменти, които истински са те усмихнали. Онези, в които си бил изцяло себе си. За мен. Спомни си, мило. И продължавай напред. Няма смисъл да се спираме (освен за целувка), няма смисъл да се застояваме в спомена. Като се замислиш, бубе...всичко е спомен ( дори по-горният текст вече е минало). Времето си изтича между пръстите и трябва да живеем така сякаш няма утре. Да рискуваме и да се мятаме на гърба на всяко предизвикателство, дори когато ни е страх...

Мен не ме е страх. Не се страхувам за любовта. Тя се оправя чудесно. Играе си разни номерца с нас, за да не скучаем. Не се страхувам за теб. Ти ще се справиш с всичко, защото го можеш...и защото си роден под щастлива звезда.

Тя те срещна с мен.

Мила

2010-05-26T11:03:00.000-07:00

Недоизказано

Глава осма

„ – Прекалено често го казваш...Просто така, като сутришен лаф”

„ – Ами то е сутришен лаф, не мога да не ти го кажа, напира ми на устните...и после излиза...като дихание...”

„ – Не го чувствам като дихание, а като заповедно наклонение...”

„ – От кога пък стана на „ти” с граматиката?”

„ – От както те познавам. Принуждаваш ме да я прилагам стриктно.”

„ – Принуждавам те да ми казваш, че ме обичаш?”

„ – Да. Като ми го натякваш постоянно. Обичам те тук, обичам те там, обичам те дори когато ми идва да те халосам. Ама, тая дума за нищо я нямаш!”

„ – Зоран, безсрамник такъв! Аз ти казвам, че те обичам, а ти ме изкарваш деспот! Никой не те кара да ми отвръщаш. И без друго те обичам за двама.”

„ – Думите са само думи. На мен ми стига да те погледна, за да разбера, че ме обичаш...Нима толкова рядко се вглеждаш в мен, за да ме принуждаваш да ти говоря, когато не ми се говори?”

Мила се усмихна при спомена за тяхната първа кавга. Беше му се сърдила цяла седмица.В началото чувстваше, че е предадена. Девойката в нея се бунтуваше, а младата жена вече се заливаше от смях. Това си беше първото му истинско признание в любов. След като цяла седмица безуспешно се бе опитвала да измъкне едно „и аз” от него след многобройните досадни, провлачени и разгневени „обичам те”, той просто й призна. Разбира се, по нетрадиционен начин. Както само той умееше. Съгласи се, отричайки. Скара й се. Тя се разсърди и пет дена го държа без вест и кост. Само от кокетство. Истината бе изтръгната и цялото й женско тържествуваше. Жената обича понякога да изнасилва търпението на мъжа и изпитва такава прекрасна наслада, че с право са я изгонили от Рая.

Сега след толкова години, след раздялата й със Зоран, тя се опитваше да разбере смисъла на това да чуваме „обичам те”. Ангел й го бе повтарял толкова дълго, че тя наистина бе свикнала с думите дотолкова, че й приличаха на поздрав. „Обичам те, хайде да обядваме”, „обичам те, хайде да спим”, „обичам те, яденето ще изгори”, „пак ли си облякла тази сива рокля, не ти отива, обичам те”. Днес бе тръгнала към апартамента с намерението най-сетне да му отвърне на поздрава. Цяла седмица беше се опитвала да се пребори с липсата по него и след като той не се обади никакъв, се реши. Ще проговаря. Ще трябва да му го каже.

Вървеше забързано между хората. Стъпваше уверено на черните си обувки на токчета. Тясната пола й създаваше дискомфорт и тя се питаше защо се е облякла като на съдебно заседание. В крайна сметка става въпрос за собственото й щастие и за някакви си две думи. Колко по-трудни неща е трябвало да изрече. Като „сбогом” например. Но май не е до думите. А какво се крие зад тях. Когато беше малка, Мила си мислеше, че всичко идва с думите, с изричането. Вярваше, че не е необходимо време или повод, за да ги изрече. Просто си ги казва. В крайна сметка онази любов от тогава не носи същия заряд. Онази със Зоран бе наивна и бурна, страстна и неразбрана.Тя дойде на време. Раздели я безболезнено с детството. По детски каза „обичам те”, по детски настояваше да й отвърнат. По детски се раздели със любовта. Онази със Зоран бе неопетнена. Непорочна. Вечна. Никога нямаше да е същата. Просто защото беше първата.

С времето, с опита, Мила спря да вярва в думите. Всеки може да ти каже всичко. Истината на другия не винаги е твоята истина. Възможно е понякога дори да се самозалъгваме с благородната цел, да не нараним някого. И тогава...не е любов. Нищо всъщност не може да бъде любов, ако не вярваш в него. На Мила й бе трудно да повярва. Но онзи ден в парка, тя бе сразена от чистото, непотиснато, недоизказано разочарование на Ангел. И именно тази дълбока, болезнена недоизказаност я бе изтръгнала от тежкия сън на забравата. Отворила очи за първи път от толкова време, Мила бе открила любовта. Беше се случило случайно. Като всички хубави неща.

Бе репетирала дълго време пред огледалото репликата. Две думи, ама как да звучат тържествено и достоверно? Може да й се разтрепери брадичката от вълнение и да излезе като мучене. Или пък да й пресъхне гърлото, да се изпоти и да заприлича на ученичка изкарана на дъската да разказва урока по история. Ужасно глупаво е да се опитваш да изразиш нещо, което не разбираш. Тези думи ги бе казвала на човек, с който мислеше, че ще остарее. Тогава наистина имаха тежест, смисъл, носеха някакъв скрит обет за вярност, надежда за бъдеще. Днес Мила не искаше да мисли за бъдещето. Ангел беше ангел. Изникнал от някъде, беше я подслонил под крилото си, но колко дълго щеше да обитава земята? Нима не бързаше да спаси някой друг? Не изчезват ли винаги всички скъпи същества? Трябва ли да им даваме обет за вярност при условие, че рано или късно ще се разделим с тях?

Сърцето й щеше да се пръсне в гърдите. Трети етаж...Обичам те...Четвърти етаж...Аз те...Пети етаж...Дойдох,защото....Шести. Бинго. Шестица от лотарията и перфектното изречение: „ Дойдох, защото те обичам”. Пфу, че дълго.

Пръстите й натиснаха звънеца и оставиха мимолетен пръстов отпечатък. Като на местопрестъпление. Почака минута две. Тихи стъпки. Превъртане на ключ. Мила задържа за секунди дъха си...

Едно кръгло, намусено лице се показа иззад вратата. Имаше сините очи на Ангел, но с вирнато носле и къдрава коса, дълга до раменете. Последва сух въпрос.

- Кого търсите?

- Ъъ...Ами аз...дойдох – не, това е друга фраза – ъъ...Ангел?

- Ми...Няма го. Аз съм сестра му.

- Ъхъ...Ами той...

- Замина.

- Замина...- дълга пауза, в която любопитното кръгло лице премина във фаза на раздразнение. Не му беше удобно иззад вратата. Мила стоеше сразена, без да знае какво да отвърне. В ума й се въртеше само едно изречение...”Дойдох, защото не мога без теб”...

"Бог пътува винаги инкогнито"

2010-05-23T02:28:00.000-07:00

„Най-съществените неща понякога остават най-незабелязани”

Лоран Гуниел „Бог пътува винаги инкогнито”

Един френски автор с една определено заинтригуваща книга разплаква очите ми тази сутрин. Авторът е Лоран Гуниел, а романът е „Бог пътува винаги инкогнито”, заглавие може би твърде дълго за иначе изчистения и динамичен стил на френския писател и психолог.

Представете си да ви писне от съществуването. Да сте намирали смисъл единствено в гаджето, което ви е изоставило преди ден, без видима причина. Да сте на ръба на всичко във вашия живот, на ръба на...Айфеловта кула с една едничка мисъл – Как да се отървете от този никакъв живот, като „безболезнено” разбиете глава в паважа. Представихте ли си?

Мислено се убиваме сигурно по няколко пъти на ден. Робуваме на страховете си от мързел. Знаем, че е малко по-трудно да им се противопоставим и предпочитаме да им служим. Леността е завладяла мозъците ни, навлекли сме черните одежди на враждебността, фалша и песимизма за да придобиваме материални изгоди, привидно мотивирани от несъществуващ стремеж към спокойствие.

„Ние сме промяната, която искаме да видим в света”

Ганди

Примирявайки се, ние губим от очарованието на живота. Приемайки всичко за даденост или за липса на шанс, ние пропиляваме времето, което ни е дадено, за да „раждаме” шансове за себе си и за другите. Да намерим уважението към самите себе си и да го утвърдим пред другите е първата стъпка към личностния успех.

Но личностният успех не бива да се превръща в самоцел, стремежът към самоутвърждаване е съпроводен с грижа към другите и с търсенето на връзките с тях. Ние не живеем сами за себе си. Намираме се в непрекъсната взаимовръзка с околните, а любовта ни към самите нас трябва да се развива в любов към другите.

С неоспоримо майсторство, Гуниел ни въвлича в едно приключение, в което финалната точка е началото на нашата история. История, която звучи правдоподобно само ако успеем да повярваме в нея.

Пак ме няма тук

2010-05-22T04:46:00.000-07:00

Сбърках ли като повярвах в нас?

Щастлива ли без тебе бях?

В съня като не дочувах твоя глас

Изпитвах ли отново онзи глупав страх?

Беше ли с мен, не зная

С мен ли си сега, когато любиш ме

Дали стоиш на прага на безкрая

Или просто губиш ме?

Пясъчен часовник си счупил снощи

Върху мойто тяло пясъка разпръскваш,

И целуваш нежно без да знаеш още

Че пак ме няма тук...

Времето преследва ме, изпуснато

От твоите ръце подгонено

И всичко онова пропуснато

Изчезва по тялото със спомена...

Пак ме няма тук.

Мила

2010-05-02T06:01:00.000-07:00

В галерията

Глава седма

- Странно...- Мила любопитно се взря в платното пред себе си. Черна котка бе седнала в скута на бременна жена, а жената нежно беше свела очи към кадифените й уши. В дъното на експозицията се виждаше отворен прозорец, в рамката на който се подаваше пълна, страшна луна. Леки тръпки преминаха по тялото на Мила и тя затърси с очи Ангел. Той се бе спрял пред друго платно, с ръце на кръста като продавач на зелки. Тя се усмихна и го приближи.

- Шу...

- Да, сладка...- обърна се към нея той. Тя прочете в погледа му същото неразбиране, каквото имаше в главата й преди малко. Изложбата беше странна и малко мрачна...

- Малко е тежка за моя вкус – промълви той, улавяйки ръката й. Застанаха пред друго платно. Друга черна котка ближеше раната на дясната си лапа.

- Май обича котки...- засмя се Мила. Той й хвърли палав поглед. Обожаваше да я гледа как се съсредоточава за миг и след това не измисля нищо. За секунди изглеждаше толкова сериозна...и зряла. За секунди. Това беше чарът й. Зад сериозното и замислено изражение, можеше да се усети онова игриво детско пламъче, заради което я беше обикнал.

- Какво ще правим сега, прекрасна?

- Ще ядем. Китайско.

- Само това ли измисли? Можеше да кажеш – „Ще отидем на ресторант да изпием една чаша прекрасно червено вино и да дискутираме произведенията на изкуството, които видяхме преди малко.”

- Добре, все едно съм го казала, но може ли да хапнем китайско?

- Можем ли?

- Можем.

Хванати за ръка Мила и Ангел тръгнаха по една алея в парка. Китайският ресторант щеше да почака. Решиха да се насладят на пролетния ден. Докато Мила мислеше за бременната жена с черната котка, Ангел се опитваше да формулира едно от желанията си на ум, за да може да й го представи в най-добрата светлина. Мисълта не му даваше мира цяла седмица. Тайно наблюдаваше всяка черта на лицето й, търсейки потвърждение на решението си. Мила си оставаше загадка. Прекарваха по-голямата част от свободното си време заедно. Тя спеше почти всяка вечер при него. Беше й купил специален дървен шкаф, където да държи всичките кремове, лосиони и козметични продукти, за които всъщност забравяше още щом се появеше на вратата. Напоследък бе станала много нежна, събуждаше го с целувка и заспиваше с усмивка. През някои вечери беше по-неспокойна, но все по-често се сгушваше до него, търсейки в съня си неговата закрила. Беше ли време да рискува с нея? Толкова време се примиряваше със спомените й. Не беше ли настъпил моментът да създават свои? Не искаше да се примирява повече с положението си на временна спирка. Може би не беше това, но тя все още си запазваше правото да се дистанцира всеки път, когато се опитваше да измъкне от нея едно глупаво „обичам те”. Толкова ли е трудно да го каже? То е на устните й всеки път. Трепери нежно по ъгълчетата на устата, а после затихва в кротка целувка...И не че имаше значение дали го казва. По-важното е, че той виждаше тази страхлива любов в тъмния покой на очите й. Може би не толкова уверена, както някога със Зоран, но все така неустоима. Докато си мислеше за това Ангел си играеше с пръстите на ръката й. Беше време...

- Мила...

- Да?

- Имам едно предложение – започна престорено разсеян той. Тя обърна любопитни очи към него. За миг си помисли, че цялата пролет се вля във вените му. Обичаше я.

- Искаш ли да се преместиш при мен? Да живееш с мен...

Тя се спря. Пусна ръката му. В широко отворените й очи имаше повече гняв, че й развалят спокойствието, отколкото страх или ужас. Нещо в реакцията й го накара да потрепери.

- Ееее, ама какво те прихваща? – отрони се от устните й накрая

- Какво ме прихваща? – повтори бавно той. Идваше му да й плесне един шамар, но не го направи. Потърка брадичка и потърси с очи скамейка, където да поседне. Нещо в него беше преминало границата на търпението. Нещо в него водеше безмилостна война. А тя стоеше с глупаво изражение на лицето, подобно на онази котка с разкрачени крака, ближеща кървавата си рана.

- Мисля да се прибирам...- твърдо каза той след миг. Тя отвори уста да каже нещо, но той вече й беше обърнал гръб със сухото „лека вечер”.

После остана сама. В парк пълен с деца и майки. Дори само ако се беше обърнал за миг, Мила щеше да го последва, но тази ужасна гордост в него я отблъсна. Той не й даде възможност дори да помисли. Какво очакваше да му каже? Да се хвърли в прегръдките му и да почне да крещи от радост все едно е спечелила от лотарията. Защо е толкова самонадеян? Не може ли да остави нещата да се случват вместо всеки път да ги насилва по този глуповат начин...

Мина през магазина и си купи бира. Беше единственото, което можа да да измисли. Поколеба се дали да му се обади, но после се отказа. Като му се обади...Какво? Какво да му каже? Че е постъпил ужасно нечестно, обмисляйки това зад гърба й. Какво толкова лошо, че не живеят заедно? Тъкмо не си омръзват, не се карат, не страдат...Прекарват си чудесно. Даже повече от чудесно. Идеално беше. Защо пък беше?

Тя облегна глава на възглавницата и се загледа в залязващото слънце. Замисли се. Обича ли го? Какво означава да го обича? Опита се да си спомни какво е било със Зоран. Не успя. От него беше останало само тъгата, на дъното на душата й. Страхът от края. Той също й махаше с ръчичка. Но любовта...Нея не можеше да я сравнява. Не можеше да търси отговор в миналото си. Нямаше да намери. Времето беше променило всичко. Беше я променило...

И така го осъзна. Осъзна, че го обича. Различно. Но го обича. Беше станало без да го иска. На шега. Отново. Реши да си поиграе с него и се оказа обратното. Тя се почеса зад ухото и отпи от бирата бавно. Учудената й душа се отвори внезапно. И веднага след това дойде липсата по него. Какво ли прави сега? Обикаля ли нервно из апартамента? Сигурно е бесен. По неговия си непохватен начин. Внезапна тръпка премина по тялото й. Може да е от пролетта. Може би се заблуждава. Той е най-добрият й приятел...Сега като разбере, че е влюбена в него, дали няма да свърши всичко? Сега ако признае на целия свят, че се е излекувала, дали няма да се разболее отново? Ами Зоран? Какво стана със Зоран?

Нищо не знаеш...

2010-04-28T11:37:00.000-07:00

Всеки път започва така...Със силно сърцебиене, слабост и непрекъсната нужда да не спираш...Всеки път свършва така. Със силно сърцебиене и непрекъсната нужда да избягаш. Повтарям си на ум как и друг път съм минала оттук. Беше отдавна. Беше малко по-различно. Мислех си и вярвах тогава, че никога няма да свърши. Сега като се върна назад изпитвам носталгия по наивното момиче, което бях. Помня тайните ъгълчета, където се скривахме да се целуваме. Днес когато мина покрай тях, по светло, дори се заглеждам...почти виждам два силуета, които се движат развълнувани и стават за секунди едно цяло. Разбира се, че ми е хубаво. Не искам да забравя...

Но не искам и да сравнявам. Наивното момиче от преди се връща и днес. Може би за кратко. Може би не толкова спонтанно, но се спира за миг. Целува така, както е целувало преди. Даже за миг...е повярвала, че ще бъде вечно. Това между тях.

Сутришната целувка в хотелската стая я връща в сега-то. Тук времето ляга до голите им тела. Докосва нежно лицата им. Извръща ги настрани. Извръща ги напред. Към бъдещето. Там, където все още никой от тях не вижда. Не виждат да са заедно...

И все пак. Целуват се докато се обличат. Шептят си на зазоряване същите онези любовни думички, които наивното момиче повтаряше непрестанно на наивното момче. После вървят хванати за ръка под влюбени дървета и пътечки, покрити със зелени камъчета...Времето крачи тихичко зад тях. Диша във вратовете им, измерва всяка тяхна любовна крачка...

Мила

2010-04-05T12:07:00.000-07:00

Великденски заек

Глава шеста

Мила вървеше по тясната пътечка. Следваше великденския заек. Толкова дебел великденски заек Мила виждаше за първи път. Той не се обръщаше, тъй като сланинките му пречеха. Само се спираше за секунди, застиваше внезапно и дългите му уши като антени щръкваха във въздуха. Мила не знаеше на къде я водеше той. Последва го без да мисли. Както винаги. Послуша вътрешния си глас. Както винаги. Повярва му. Бузите й горяха от трескавост. Росни капки милваха черните й къдрици. Стъпваше боса по тъмната земя, усещайки тревожния живот под стъпалата си, една искаща и тайнствена природа, дишаща под нея. Дърветата се захлупваха над пътеката подобно на тъмен тунел. Напред не се виждаше нищо. Само бялата пухкава козина на заека-куче носеше някаква малка надежда, че ще се стигне до някъде. Мила усети хладина по голите си рамена. После се учуди как се е облякла – с бяла копринена рокличка с тънки презрамки, като горска фея. Чувстваше как цялата потреперва. Тъмната знойна сянка на дърветата я обгръщаше в безнадеждното си, плътно наметало от неизвестност.

Заекът се спираше по-рядко вече. Беше заподскачал като луд напред. Тя хукна след него в безумен бяг. Дишането й се учести. Почуди се как може да е толкова бърз и трътлест едновременно. Странно съчетание. Неизвестност. От къде се е пръкнал този великденски заек? Почувства се като в страната на Алиса. Но тя бе излязла от там някога...

Почуди се защо бяга? Какво преследва толкова? Не трябва ли да спинка сладко в пухкавото си легло?

Земята й говореше. Земята трепереше под нея. Очите й се насълзиха от умора, ще го изгуби от поглед. Няма да успее да го стигне. Чудото ще се скрие някъде и тя ще остане насред този мрак, облечена в коприна. Страхува се. Мила се страхува да остане сама...

Внезапно заекът изчезна. Бяха стигнали края на пътеката. Силна светлина заслепи очите й. Мила се озова на обляна от слънцето поляна, покрита с жълти цветя. Присви очи, разтърка ги и постоя стъписана пред тази красота. Хиляди жълти цветя омайваха погледа й. Нямаше край. Жълто безвремие разплака очите й...значи тук свършва всичко, великденски заек-куче?

Внезапно го видя. Стоеше с гръб към нея сред жълтите цветя. Зоран. Нямаше как да го обърка. Това беше той. Сърцето й заби бързо. Мина толкова време. Няма как да е. Не е той. Това е рефлексия на съзнанието й. Нищо не е истинско. Тръгна бавно към него. Усещаше, нагазвайки в мократа трева, неопределено чувство на страх. Страх от проекцията си. От това, което очакваше да намери. Да намери Зоран. Стигна го след секунди. Ръцете й трепереха. Приближи се съвсем и го докосна. Той не помръдваше. И въпреки това беше той. Позната топлина на тялото му. Прегърна го и облегна глава на гърба му. От очите й се стичаха сълзи. Единствените великденски сълзи. Но не усещаше самота. Той се обърна бавно. Беше си същият. Спокоен и уравновесен. Със замечтани сини очи, все едно цялата небесна забрава се оглеждаше в тях.

- Ти си тук...- прошепна тя

- И ти си тук – прошепна той, допирайки устни до нейните.

- Ние не мърдаме и сантиметър от там...

- Напротив...Движим се. Няма ни.

- Зоран...- простена тя – Какво да правя?

- Мила...

Тя се свлече на колене пред него. Той се наведе и я взе на ръце. Понесе я сред цветята. Спря след миг и я сложи да легне. Покри тялото й със своето, зарови ръце в косите й, с пръсти докосна кожата под врата й...целуна ръцете й, една по една...От очите й се стичаха сълзи. Не беше нещастна. Не беше щастлива. Просто се поддаде на една интуиция, тръгвайки след великденския заек...стигна до никъде.

- Трябва да се прибираш...- прошепна той, заровил глава в гърдите й.

- Не, ще остана тук – промълви тя

- Не можеш...Цялата си другаде.

- Цялата съм тук...

- Цялата си не-моя...

- Цялата съм не-своя...Искам да се намеря, мило...

- Имай вяра, мило...близо си.

- Не мога да вярвам във великденския заек, мило...Уморена съм...уморена съм...

- Повярвай в себе си...- Той погали челото й. Целуна мокрите бузи.

- Тръгвам...

- Не си отивай, моля те – примоли се тя.

- Затвори очи...

- Не мога, Зоран...моля те..

- Затвори очи...

***

- Ей...Спяща красавице...

- Мило...моля те...

- Шу, събуждай се. Великден е.

Мила простена и отвори очи. Ангел се беше надвесил над нея и я гледаше с нежност. Тя премигна един два пъти. Осъзна, че е сънувала. Няма бели зайци-кучета. Събуждаше се в леглото с Ангел. Той беше до нея. Усещаше още сълзите си. Той я съзерцава дълго, галейки косата й. Мълчаха. Може би беше казала нещо на сън и за това погледът му бе толкова странен. Притесни се да не е промълвила името на Зоран. Би било ужасно. А и много неправилно. Просто сън. Проекции на едно уморено съзнание.

- Мила...

- Май съм сънувала нещо като кошмар.

- Май...много плака. Опитах се да те събудя, но беше трудно...

- Съжалявам.

- Няма страшно, вече си будна...

Той изтри мократа й буза. Сгуши се до нея. Сърцето му биеше толкова силно. Толкова бързо. Все едно току-що бе преследвал великденския заек заедно с нея...

- Обичам те...

Вторник

2010-03-23T10:57:00.001-07:00

Любовта била отговорът...така пеят Morandi. И някак се успокоявам. Кой знае, наистина може и да е там отговорът на всичко. И за това го търсим цял живот. А като си отговорим, вече ни няма.

Тогава какво? Какво е по-важно от любовта? Много други неща. Вярвам си. Търсенето е по-важно. И очакването. Тръпката. Опитът. Вярвам си...

Какво, трябва ли да се отказваме от мечтите си? Трябва ли да захвърляме розовите очила? Да страдаме? Да страдаме?

Не...По-важно е да се борим. Да търсим. Трескаво и непрестанно. Всекидневно да се променяме. Да се променяме. Според нас. А не според другите.

Да, прав си. Нямаме право да се примиряваме. Да мрънкаме. Да си измисляме. Да се заблуждаваме. Накрая -да се приспособяваме. Имаме право да живеем. На мига. Не утре. Не в събота. И не във вторник. Мразя вторниците. Всъщност. Мразя ги!

Мразя всички графици. И паузи. Нямаме нужда от тях. Стига ни работното време. Стига ни липсата по близките. Стига ни всичко. Всички цифри са ни предостатъчни!

Излиза ми се. Искам да ме изкъпе пролетният дъжд. Безбройни капчици да докосват моето тяло. Топло безгрижие да ме целуне. Искам да спра да гледам календара и да пресмятам...кога ще дойде другият месец...

Сега ми харесва. Нямам отговор за нищо. Но търся. И ми е хубаво, по дяволите! Не ме е страх. Нямам време за губене обаче. Нямам време да се залъгвам. Точно това спирам да го правя. Част от моето безгрижие. Ти трябва да си част от моето безгрижие, капките дъжд по тялото ми, а не да си снегът, който ме затрупва. Не ме задушавай...Аз нямам нужда от зимен сън, защото просто не съм мечка. Ех, ако бях...Щях да те оставя да ме погалиш по козината. Ама не съм.

Жена съм. Будна съм дори, когато спя. И как ми е хубаво...С широко отворено сърце, вярвам, търся и обичам...

Нямам време за друго...

За черните котки

2010-03-17T11:57:00.000-07:00

Тя просто ми мина пътя. Мина и застана пред мен, накипрена и лъскава, ококорена в мрака. И аз се наведох. Взех я в ръце. И черните котки се гушкат. И те имат нужда да ги вземеш в ръце. Нищо, че са минали през пътя ти и вещаят нещастие.

Не че бях щастлива. И даже да си призная, зарадвах се като я видях, че се спря. Не очаквах да се върне след злодеянието, което направи. Пък и те са много диви – уличните, черни котки...

Мила котко, мислех си за приспособяването, когато ми пресече пътя. За това как искам безумно много да не ми пука. Да не ми пука, че ми липсва. Че ми липсваше, дори когато не го познавах...Да не мисля за очите, за гласа, за ръцете...за нежността. Да не ме е грижа. Да не трупам спомени. И най-вече да нямам очаквания. Очакванията са гадно нещо. Не ми трябват, котко. Къде се гушиш в мен? Аз не мога да си те взема. Ти ще ми донесеш нещастие. Ама че се търкулна тази сълза...

Не се страхувам да ме обичат. Напротив. Винаги съм искала само това. Да ме обичат. Да ме почувстват близка. Да ме мислят. Мечтая си как някой ден, някога...ще мислят за мен, повече отколкото аз за тях...за хората. Не се страхувам. Да не мислиш, че ми е лесно да се приспособявам? Никак. Опитвам се. Опитвам се. Но не се получава. Явно само се опитвам да се правя на силна. На безразлична, на „на-мен-ми-е-все-тая”. Истината е, че ако можех да гушна теб, вместо тази тъпичка котка, щях да го направя. Ако можех да повървя с теб в тази хладна, звездна нощ...щях. И никак нямаше да ме е страх.

Въобще не ми вярвай на позите. Те не са за теб. За мен са. Да се гледам в огледалото и да избухвам в смях. Аз не съм такава. Наистина. Не искам да се приспособявам към теб. Защото няма да съм аз. Пак се търкулна тази сълза. Може би е от диетата – днес не ям. И се разстройвам. Като мога ще ти сготвя пак. Нещо по-вкусно от миналия път.

Влюбвам се. Ето в това ще се приспособя, защото ми харесва. И не искам да знам нищо повече. Повярвай ми...

Айде, черна котко. Изцапа с лапички моето черно яке. Слизай. Слизай, казах....Дали ако прегърнеш нещастието, то си остава такова? Едва ли...Преборваш се, не се приспособяваш.

Там, там, все някъде...

2010-02-25T10:57:00.001-08:00

Като недоизпушена цигара си...като свършека на света, който си представям. Идваш, когато отказвам да те приема, идваш късно...идваш точно никога. Между съня и истината си. По средата на моя духовен оргазъм. По средата на нищото. Там си. Имаше те. И те нямаше. Истина си. И не толкова. Искам те. Знам със сигурност. Знам, че сред тази изгубеност, сред тази никаквост, на ръба на смеха и сълзите, знам че понякога те усещам. Знам, че ми се усмихваш зад сапунения мехур. Че малката ти бяла ръчичка чертае с пръст моя път напред....И аз ти се усмихвам. И се чувствам вечна, вечна...И няма какво повече да ти кажа. Не мога да бъда по-малко недоизказана. На път съм. На път към теб. Мисля, че от това бягане към теб, спрях да чувствам тялото си. Летя като вятъра. И пред него. Надбягвам се с времето. И с теб. Но няма да бягам от теб. Не си. Не си моя страх. Вече не. Вече знам, че си най-важното. Вече знам колко лица носиш. Вече знам как да не се страхувам от теб. Знам и колко далече си. Знам кога те няма, знам кога да си поиграя с теб. Да те погъделичкам. Знам, че липсваш...

Като недоизпушена цигара си. Като спомена от дим. Като болка в ставите. Като среднощна тръпка, като буба в окото ми. Като засъхнал восък по пръста ми, паднал от запалена свещ...Като недоизпушена цигара си. Като кръговрат. Не мога да избягам от теб, не мога...

Винаги ще бъда тук за теб, Любов....

Мила

2010-02-06T09:07:00.000-08:00

Да попътуваме?

Глава пета

Мила съсредоточено миеше една чиния, когато усети топлото му тяло зад себе си. Обичаше, когато изникваше така ненадейно зад гърба й. Обожаваше да го чувства без да го вижда. Беше част от играта. Да се появява така в най-съсредоточените й моменти и да й подхвърля уж невинни идеи.

- Чудех се...- започна тихичко той, навеждайки се към ухото й. – Тъй като и двамата почиваме събота и неделя...дали не ти се иска да попътуваме?

- Хм...- Чинията просто спря да се мие и застина в ръката й. Водата спокойно обливаше дланите й, съвсем топличка, подобно на „невинното” предложение на Ангел.

- Да попътуваме, казваш...- изкашля се тя и продължи методично да търка с гъбата, усещайки леко тръпка да преминава по тялото й, предизвикана от нежни, игриви целувки по врата й.

- Да...харесах една малка виличка в...Трявна.

Трявна. Беше кодово название. Градът на любовта за Мила. Нейният малък греховен спомен, нейното изгубено романтично аз. Там...тя просто не можеше да отиде с Ангел. Това все повече заприличваше на връзка. Затвори очи и преброи до десет. Нямаше да падне в капана. Не и този път. Никаква любов. Сега, когато не й беше необходимо да нарича нищо с имена, тя нямаше нужда от някакво любовно, романтично, кодово пътуване, след което да трябва да дефинира всичко случило се там. Ах, че хитрец! Обърна се към него с престорено спокойна физиономия. Вътрешно, искаше да му цапне един.

- Ааа...Трявна. Да. Хубаво място. Невероятен въздух...

- Само ти и аз...

- Само аз и ти...

- Малко усамотение, разнообразие, далеч от работата, от всичко...

- Колко добре си го измислил...- продължи тя със същия престорено спокоен тон. Каква идилия! – За съжаление, точно тази събота и неделя мисля да се прибирам в Стара Загора...

- Виж ти! Не знаех за това прибиране – с престорено учудване отвърна той. В същото време очите му се усмихваха. Страхливка. Зрънце по зрънце спечелваше това нейно доверие, всекидневна борба за територия в съзнанието й...А само с един грешен ход бе загубил дни наред ожесточена обсада. Не се отчая. Всъщност идеята, че е затворила вратичката му се струваше предизвикателна. Не. Тя не беше от камък. Просто бе една ужасна, малка страхливка.

- Тогава няма проблем. Ще резервирам за следващата седмица след като смяташ, че идеята е добра...- промълви той, заровил ръце в разрошените й коси. Тя мислено го бе подложила на хиляди изтезания, но в тази минута бе съумяла да запази самообладание.

- Нека да мине тази седмица, за другата ще му мислим...- изчурулика след малко.

„Нека да мине тази седмица” повтори на ум той. После ще си измисли някаква друга неотложна задачка само и само да не заминат. Да продължават да се виждат след работа за дълга сексуална сесия, приключваща с философски разговори и безсъние. И нямаше нищо против тях. Просто не му бяха достатъчни. Усещаше как всеки ден се приближава към нея, бавничко, но сигурно, с ясната представа за нарастващата отговорност...и това му харесваше. Не се бе стремял да стане така. Не се стремеше да измести никого в сърцето й. Търсеше си съвсем несъзнателно нова ниша, където да се подслони. Съвсем простичко – обичаше я. И нямаше да се предаде. Не и на някакъв глупав страх от влюбване. Нейн. Негов. Никога не бе вървял срещу себе си и когато един ден Ели, бившата му приятелка, го напусна, той отказа да се бори за нещо, безвъзвратно изгубено. Бе я оставил да си отиде, за да даде шанс на себе си и нея да обичат отново...Беше разбрал, че хората се разминават по житейските „магистрали”, но така също се срещат и кръстосват...Може би ще се наложи да почака на повече от един червени светофара, но бе сигурен, че ще срещне любовта...Отново.

За това, когато тя застина изплашена пред неговото предложение, единственото нещо, което му хрумна тогава, бе да се престори, че отстъпва.

- Добре, шу...Наистина ще видим. Може и да не е много интересно това пътуване. Пък сме и изморени напоследък от работа...

- Да, изморени, наистина...Някой друг път би било страхотно...

- Някой друг път, разбира се.

Някой друг път стана след две седмици. Той просто я събуди една сутрин в седем и я предупреди, че идва към тях. Към десет часа тя мълчаливо гледаше през стъклото на колата му с леко нацупена физиономия. Той бе пуснал весела испанска музика и се поклащаше в такт зад волана. Изобщо не даваше вид, че е забелязал лошото й настроение.

- Трявна, Трявна! Ние идваме! – възторжено се провикна той. Тя продължаваше да зяпа през стъклото.

- Шу...знам, че стана ненадейно. Но исках да те изненадам. Пък и не ми се прекарваше цял ден в леглото. Малко съм напълнял и искам да се разтъпча.

- В колата...на път за Трявна – процеди тя и му хвърли изпепеляващ поглед.

- Ами ние ще се разхождаме. Набелязал съм културните забележителности, през които трябва да минем.

- Ахам...

- Дай ми целувка...- обърна се да я целуне той. Тя се направи, че не го е чула. Тогава той направи нещо, което съвсем промени хода на събитията. Отби колата и спря. Откопча колана и се обърна рязко към нея. Гневни искрици хвърчаха от сините му очи.

- Какво не е наред, малка госпожице? Казвай докато е време, защото няма да прекарам прекрасния пролетен ден в гледане на нацупената ти физиономия, само защото се страхуваш да наречеш това, което се случва между нас „връзка”. Как да му викаме? Креватна ваканция. Сексуално разпускане след работа, нов вид психотерапия? А?А?

- Шу?!?

- Няма го шу! Слушай ме сега добре и ме погледни. Да, ти...точно ти. Ако не престанеш с глупавите си детински щуротии, ще ти мълча до края на света, до 2012, 2059 или и аз не знам коя!

- Моля? – изумено изписка тя. Идваше й да го убие. А вместо това го целуна. Незнайно защо. Просто защото дълбоко в себе си, тя копнееше да пътува с него. Да му се довери. Да каже, че е връзка. И да...наистина, ужасно много се страхуваше, че няма да се получи. Че няма да бъде онова, което иска да е.

- Шу...- беше толкова развълнувана, че не можеше да говори.

- Мила...имай ми доверие...Ще бъде прекрасно...

- Господи...само не прогнозирай...

- Ще бъде, обещавам ти!

Мила

2010-01-30T06:48:00.000-08:00

Среднощно

Глава четвърта

- Шу...- прошепна в мрака тя – Шу...хайде да поизлезем оттук, а?

Тъкмо беше отпуснал тялото си и се унасяше. Една рошава глава се беше надвесила над него и смущаваше заспиването му. Мила. Пак не може да заспи. Ангел въздъхна и попита с дрезгав глас:

- Приказка?

- Този път няма да помогне...Хайде да се облечем и да поизлезем...

- Мила...Един през нощта е...Къде ще ходим?

- Шу, моля те...не мога да остана тук, ако не искаш, аз ще се поразходя...до вкъщи.

Той се понадигна и натисна ключа. Присви очи и после се вторачи в нея. Косата й напомняше за страст и любов, разбъркана и влюбена. Лицето й бе по-бледо от платно, а в очите й светеше нетърпелив пламък. Той отметна завивката и тръгна към гардероба.

- Айде, готова ли си?

- Винаги – изписка тя и скочи от леглото.

***

Намериха места на бара на едно заведение и се настаниха. Поръчаха водка. Тя се усмихваше през цялото време и го наблюдаваше любопитно. Музиката бе по-скоро нежна, ритмична, тя се почувства омиротворена.

- Така добре ли е? – даде й наздраве той. Малка искричка проблесна във веселите й очи.

- Понякога си мисля, че си плод на моето въображение...

- Може и да сънуваш в момента, дадох ти приспивателно с млякото, за да не ме тормозиш...

- Значи сънят ми е хубав...

- Надявам се...и да не съм прекалил с дозата...

- Какво пък, може и да ми е приятно да посънувам по-дългичко...

Той се засмя и я целуна по носа. Тя се притисна до него и зацелува бавничко врата му. Кожата му настръхна. Топлите докосвания го принасяха отново в леглото, там където преди няколко часа Мила беше само негова...

- Какво сега...четири вечери с мен и не можеш да си намериш място...Голям страх...

- Шу...не е това, просто е някак странно. Ние дори не сме заедно...като другите нормални двойки...

- Ахам...не се сърдим един на друг, не се караме кой ще мие съдовете след ядене, ти хъркаш повече от мен...Наистина не сме нормална двойка...Нещо при нас се е объркало. Даже май сънуваме, че сме заедно...Сега си ме въвлякла в твоята халюцинация, подличката ми...

Тя не спираше да се усмихва, водката беше отпуснала нервите й. Страхът й от неизвестното беше притихнал, заспал...

- Ако те притеснява, че цяла седмица спиш при мен, може да ти погостувам и аз, някакъв тип разнообразие е...А и изобщо не е ангажиращо, ако имаш желание ще ми направиш вечеря в понеделник...

- Точно в понеделник ли...- прошепна тя

- Или във вторник...А може и аз да ти направя...

Мила обожаваше начина, по който той я провокираше. До сега, след Зоран, бе излизала само с мъже, които очакваха от нея тя да провокира. Мъже, които се отказваха от борбата, които се страхуваха от спомените й толкова много, че започваха да се страхуват и от нея...Такива, които изпитваха ужас дори да бъдат обичани, само защото си въобразяваха, че ще бъдат по-малко обичани от първия...Ангел иронизираше страховете си. Той не беше с Мила по инерция, или защото така се бе случило, търсеше смисъл, отделяше време да я разбира без дори да я пита. Той никога не й задаваше въпроси, защото знаеше отговорите на всички тях...Той бе отражението на Мила...

- Сега по-спокойно ли ти е? – попита той, усмихвайки се.

- Мисля, че да – отвърна Мила.

- Обичам те...

- Шу...

- Не е нужно да ми отговаряш. Стига ми да го чуваш. Когато се почувстваш готова сама ще ми го кажеш...Дотогава ще ти пускам приспивателни в млякото...

- Искаш ли да потанцуваме? – Бяха пуснали игрива джайв мелодия и тя подскачаше на място, дърпайки го.

- Не мога да подскачам като теб, аз съм сериозен мъж...- Тя сбръчка вежди.

Това бе достатъчно заплашителен знак, но Ангел поклати отрицателно глава.

- Не, Мила...Танцувай ми. Аз ще те гледам и ще те пожелавам с всяко твое движение...

- Искаш да ти танцувам?

- Да...

- Само за теб?

- Е, в случая и за цялата дискотека, но ще си представям, че е само за мен...

- Хайде да се прибираме – прошепна тя, докато го прегръщаше нежно – Искам да танцувам само за теб...

Той замълча, отдал се на това признание. Не искаше нищо повече. Не искаше Мила да се страхува да заспи до него. Иска да си заспива спокойно. Иска да й обещае много неща, но не беше времето да го прави. Единственото, което му оставаше е да спечели доверието й...за да танцува само за него посреднощ в малката, влюбена стая...

Мила

2010-01-27T12:27:00.000-08:00

За страдащите по „нищо”

Глава трета

Мила се бе сгушила в него като малко, премръзнало момиченце, в едно тъмно кафене, някъде в сърцето на София. Беше кучешки студ навън и в сърцето й. Ангел беше послушал настроението й, търпеливо я беше прегърнал, очаквайки някакво излияние, което не искаше да споделя...Просто не желаеше да става част от мрачната й част...онази загадъчна Мила, спящата или сънуващата, от която се страхуваше...

- Шу...

- Мм, да...

- Аз страдам от известно време по един мъж...

- Чудесно, значи имаш сърце, винаги съм го знаел, де...

- Не се шегувам...

- И аз не се....

- Искам да ти разкажа за него, защото мисля, че ще ми стане по-леко, ако ти споделя...а и вече ти имам доверие...

Той отмести една къдрица от челото й, погледна я сериозно и промълви:

- Не искам да знам нищо за този мъж...

- Шу, имам нужда да ти говоря за него, нали сме приятели...

- Шу, не сме приятели, за да ми споделяш това страдание по „нищо”, а защото точно в този момент мога да те прегърна и да не страдаш по онова нищо...

- Ама, то не е нищо...Посветих време от живота си на него, имах вяра в него, борих се заради това „нищо”, както го наричаш...

- И сега ти остава само да страдаш...тогава какво значение дали е значело нещо, като те е довело до тук?

- Чувствам те безсърдечен, шу...- прошепна тя и се отдръпна.

Ангел се облегна назад и се замисли. Жените са странни...Защо дълбаят в раната. Какво интересно има в съсирека и капките кръв оросили кожата ти? Белезите са друго нещо, с тях дори може да се похвалиш...Но защо да чоплиш раничка, която още не е зараснала? Да страдаш по нищо. Едно отминало, въздушно нищо. Едни незапомнени, нежни целувки...защо ти трябва?

- Всичко минава много по-лесно, като спреш да говориш за него...

- Така ли мислиш...или се страхуваш, че в моята история ще видиш собствените си грешки...и ще започнеш да съжаляваш... – тя беше огорчена.

- Шу, какво всъщност искаш от този спомен? Да те поддържа тъжна или да те движи напред?

- Не съм мислила върху този абсурден въпрос...Не съм искала нищо от спомена...

- Дали?

Тя усети как в нея се отваря една малка вратичка, пропуска синя светлина и се хлопва яростно. Синята светлина ослепи очите й, две сълзи се търкулнаха по бузите. Мина толкова време...Но тя продължаваше да страда по нищото. Той докосна с пръст мократа буза, след това се наведе и попи с устни солената мокрота. Никога не си бе позволявал такава близост с Мила. Усещаше топлия й дъх, меката кожа на лицето...Усещаше това страдание да трепти по устните му. Внезапно и без да знае защо я целуна. Нищото изчезна. Нищото се прибра обратно през вратичката. Устните им се намираха несъзнателно, учудени, глупавички...Мила усети позната тръпка да пробягва по тялото й. Тя не бе забравила. Спомняше си. Всичко.

***

Лежаха един до друг в полумрака на една ергенска стая. Бяха голички. Обезоръжени. Бяха доближили лицата си и се гледаха, притихнали и уморени. Времето бе застинало между разхвърлените чаршафи. Той галеше къдравите й коси и се наслаждаваше на прекрасния допир.

- Шу...все още ли сме приятели?

- Винаги ще бъдем – прошепна той и я целуна.

- От къде можеш да знаеш това? Може да ни е последният момент заедно?

- Може...но това не означава, че няма да си останем приятели...

- Шу! – плесна го лекичко по бузата тя и се усмихна.

- Шу...всичко е едно нищо, защо да го мислим? Защо да вярваме в него?

- Защото аз вярвам...

- Недей...

- Искаш да ми кажеш, че нищо не се е случило преди малко?

- Случи се...

- Тогава...

- Да не му даваме име, а?

Тя се обърна по гръб и замълча. Наистина защо да дава име на нещо и да вярва в него. Беше планувала всичко със Зоран...че ще остарее с него, че се сподели с него до края...И сега той се бе превърнал в едно безсмислено страдание...

- Искаш да ги чуеш...

- Кое?

- Онези две думи...

- Онези ли?

- Ахам...

- Не си и мечтая за тях, шу...

- Обичам те...- промълви бавно той.

- Да хубаво звучат...- отвърна тя.

- Хубаво звучат...хубаво ги чуй : Обичам те...

- Чувам ги...

- Обичам те...

- Научих ги наизуст, спри да ги повтаряш...

- Кажи ги и ти тогава...

- ...

- Видя ли...не можеш...а ти се иска, толкова те е страх да се разделиш със спомена, че не можеш да говориш...Виж до къде те е докарало това „нищо”...

Грабна я в прегръдката си я зацелува бясно, без да я остави да се замисля...

Нали, нали?

2010-01-23T08:32:00.001-08:00

Погледни колко малко за нас е любовното диванче

Краката ти стърчат навън...

Нали, нали прекрасни сме обаче,

В този наш тревожен сън...

Виж сега, не искам много,

Нали, нали ще бъдеш скромен ти?

Нали, нали ако не ти е удобно

Ще ми кажеш честно с очи?

Танцуваш по-добре от мен, това е ясно,

И принц безспорен се явяваш

Нали, нали е тъй прекрасно,

че да водя ме оставяш ...

Боли ли те глава след тази нощ безсънна?

Нали, нали за други си готов?

Часовете няма да се върнат,

Обаче ти не се страхуваш от любов???

За къдриците на Малкия принц

2010-01-10T01:09:00.000-08:00

Почти нищо не знам за къдриците на Малкия принц...Знам, че са палави и ти влизат в очите. Ето това е, което знам...Иска ти си да ги докосваш лекичко с пръсти, за да усетиш тяхната игривост. Той ги прибира бързо и не им позволява да се закачат...

Почти нищо не знам за ръцете на Малкия принц...Само че са нежни и грижовни. Иска ти се стоплиш между тях, но те бързо се отдръпват, защото малките принцове винаги имат задачи за решаване и нямат толкова време да стоплят.

Почти нищо не знам за устните на Малкия принц...Единственото сигурно, е че ми харесва да ги опитвам...Те имат вкус на спокойна, тиха вечер...Понякога не толкова спокойна и не толкова тиха.

Почти нищо не знам за Малкия принц. Знам, че не е от тук. Не знам за къде пътува и колко ще се задържи на моята планета. При мен не винаги е весело, не винаги е ясно. На моята планета всички са по-сериозни и се занимават с по-сериозни неща. Аз ги имитирам, за да не изглеждам странна...Малкият принц не знае, че някога и аз бях принцеса и си имах собствена планета. Отглеждах си цвете в буркан и като умря, реших да изоставя планетата си...

Почти нищо не знам за Малкия принц...Но това е без значение, важното е, че събужда всичко принцеско в мен....

Коледен сън

2010-01-03T08:24:00.000-08:00

Една страхлива, коледна звезда,

През моите затворени очи

Проникна и за мъничко се спря

За да сбъдне тя на сън моите несбъднати мечти

Пътувах на гърба на птица чудновата

Преследвах слънчев лъч във храсталака

В езера се гмурках и преплувах тъмните реки

По твоите стъпки ходих, по твоите следи...

И къщата ни беше на върха на планина

Кристален водопад се спускаше красиво

Дъгата сутрин ни спираше дъха

И шарени отблясъци поздравяваха игриво...

Минути, секунди, часове незнайни

Редяха се безспир, сърце

И всички те омайни бяха

В твоите единствени ръце....

Събудих се онази сутрин уморена

Изчезнала бе тази коледна звезда

А по мен умряла беше, прелъстена

Нашата несбъдната мечта...

Още една прекрасна година

2010-01-01T11:21:00.000-08:00

Те всички са прекрасни и заслужават прекрасно изпращане и посрещане...Не бива да бъдем негативни към тях, казват, че хубавото предстои и съм склонна да вярвам.

Пожелавам си да направя няколко неща през тази следващата:

1. Да науча добре поне още един език (колкото по-труден толкова по-добре).

2. Да се науча да шофирам (спокойно все още се колебая).

3. Да казвам по-често „обичам те” на хората, които го заслужават.

4. Да се усмихвам повече от предната година (с риск да ме помислят за ненормална).

5. Да взимам правилните (не винаги най-лесните) решения.

6. Да бъда по-искрена, по-открита и по-смела.

7. Да вярвам всеки ден, че едно малко чудо ще ми се случи.

8. Да забравя за всички минали разочарования, разбити надежди и мечти.

9. Да си измислям всеки ден по една нова мечта (че да има 365 събрани мечти на края на годината и няколко от тях сбъднати)

10. Да посетя най-малко три прекрасни града – тук и извън България.

11. Да се запозная с 365 приятелчета (а може с три, шест или пет нови).

12. Да скоча с парашут (това не знам дали си го пожелавам сега или ми го пожелаха).

13. Да направя най-малко три неща, с които да изненадам самата себе си (изключвам брак, деца или постъпване в секта).

14. Да гледам поне един морски изгрев с човек, който ме вдъхновява.

15. Да не гледам повече морски изгреви с хора, които не са вдъхновени от идеята.

16. Да бъда колкото се може по-романтична, напук на всички материални неща около мен(ще се вълнувам колкото си искам).

17. Да правя секс само когато съм влюбена.

18. Да се науча да танцувам български хора (и не само български).

19. Да вярвам в себе си.

20. Да вярвам в другите.

21. Да не се страхувам да ми разбият сърцето (уверих се, че не е толкова страшно).

22. Да не се предавам, когато е трудно.

23. Да отида на футболен мач.

24. Да се науча да признавам грешките си.

25. Да се старая да не допускам много такива.

26. Да ходя редовно на театър.

27. Да почна да чета сериозна литература (и да гледам новините от време на време).

28. Да допиша всички недописани неща и да ги посветя на някого.

29. Да се науча да готвя задушени броколи (и да са вкусни).

30. Да добавя още 335 точки към списъка си...

В друг свят, тя...

2009-12-20T09:50:00.000-08:00

В сини дрешки

с копчета вместо очи

с мисли, сладки, разноцветни,безгрешни

с усмивка широка, с ореол от лъчи....

По-безгрешна от всякога,

Тази кукла измислена...е цяла загадка...

Всичко в нея изглежда е мъртво

Копчета скриват сивите дупки дълбоки

В този свят с главата обърнат

Тя се среща с други кукли самотни.

И по-безгрешна от всякога,

Си остава загадка...

Черна котка с опашка я гали

Плъхче на нейното рамо катери се пак

Сънува че в кладенец пада и дави се

Но събужда се, все някак.

Безгрешна отново, с копчета примигва невинно

И щастлива изглежда привидно...

Опашати джуджета я пазят

Зайчета в ръцете й спят

Змиички в крата й лазят

Звезди по рамената й падат, горят...

Безгрешна до край, остава си тя

Със сини дрешки, с крила на гърба

Но без да знае, усеща сама...

Колко измамно е всичко това....

Паднал ангел

2009-12-13T11:31:00.000-08:00

Не мога да обичам всеки ден, колкото и да опитвам. Добротата не намирам понякога. Знам, че е в мен. Там си е. Подсъзнателно съм добра. Подсъзнателно правя всякакви компромиси. Най-вече със себе си. По малко с другите. И все пак добротата е и за другите. Вярвам, че когато съм добра към себе си, когато намирам сили да се обичам, се влюбвам и в другите...

Напоследък съм паднал ангел, крилете ми увехнаха и се откършиха от мен. Не съм ги погребала още. Казват ми, че ще поникнат други. Казват ми и аз кротко им вярвам. Падналите ангели могат да бъдат много кротки макар че в повечето случаи не са. Понякога полудяват от мъка по крилата си и почват да крещят, да буйстват, да причиняват болка...

Истината е, че едва ли непрекъснато можем да летим. Уморим ли се само за миг, падаме. И се научаваме да вървим, да стъпваме по земята, да мълчим, да не говорим за „небесни неща”, да се правим ( когато се случват около нас) ,че не ни засягат, че никога не е било...

Но падналият ангел трудно забравя за летенето. Само се прави, че не му пука. Че свиква с вървенето. Вътрешно, той си остава добър, влюбчив и доверчив. Истината е, че макар и на Земята и осакатен, всеки ден си представя как лети. За секунда време дори...се чувства щастлив. Не само споменът го крепи, а и всичко ангелско, което се кани да направи като му пораснат отново крила...

А те растат...с всяка изминала година със сантиметър. Вече са бебета – крила. Няма как да полетиш с тях, нито да ги видиш...Но усещането е там. Усещането, че си жив. Че един ден ти е писано да полетиш...И да видиш небесните чудеса, на които си се радвал преди време...

Паднал ангел, със залепено лице на прозореца, съзерцава отиващия си ден и мечтае за своите „непораснали” криле....

Мила

2009-11-25T09:59:00.000-08:00

Бъчва с вино

Глава втора

Новелата на Мила не вървеше. Не написа и ред след като реши да я пише. Героинята й изглеждаше твърде статична и неинтересна. Непрекъснато я виждаше в съзнанието си като намусена и незадоволена госпожица, която мрази всички мъже и въпреки това може да се влюби за секунди, само ако се появи обект. Историята заприлича на сапунен сериал и тя престана да пише. Истината е, че след последната й раздяла, с поредната „любов”, Мила реши, че вината вероятно не е само в нея. Може би има само една любов каза си тя. Може би или се примиряваме с някакво нейно копие, съвсем несполучливо, или в един момент просто спираме да си мислим за нея. И дори спираме да очакваме нещо да се случи. Казват, че тогава се случвало. Като спреш да се надяваш...

Тогава се появи Ангел. Мила се запозна с него на едно събиране, на което изобщо не искаше да ходи. Среща на хора, с които отдавна не се бе виждала. Работеше в електронна медия, обличаше се елегантно. Имаше прекрасни сини очи, които се замечтаваха за момент, в тях грейваше палаво пламъче и изгасваше веднага...

Ангел не беше типът мъж, по който си падаше Мила. Той не предизвикваше, не си придаваше вид, че разбира от всичко. Беше спокоен и уравновесен, забавен и искрен. Нямаше никакво тайнство в него. Мила си каза, че не може да съществува подобно спокойствие. Това плашеше. Ангел беше приключил дългогодишна връзка преди повече от две години и не даваше признаци да опита отново с някоя друга жена. Живееше сам в двустаен апартамент в приличен квартал на София. Возеше се в градския транспорт, ходеше на театър, работеше много, смееше се от сърце...

Мила почувства нужда да го вижда всеки ден. Неопределено усещане за близост се установи между тях. Той рядко пропускаше да й се обади и все пак никога не досаждаше с прекалено внимание. Тя беше. Той беше.

- Ух, че си бавна – подсмърчаше той до нея. Отиваха на театър. Бе ужасно студено, а тя влачеше малките си крачета, обути във високи обувки на токчета. Бе пъхнала замръзналата си длан в джоба му.

- И ще помислят, че сме гаджета, ако ни видят как си ме хванала...

- Спокойно, шу. По-скоро ще те вземат за брат ми...

- Да, ако си боядисам косата черна...

Тя се засмя. Обичаше да го чувства до себе си. Безпричинно. Не искаше да мисли за него като за мъж. Да го кръщава с имена. Да го облича в амбиции за бъдеще. Той беше „шу”. Някой, който утре няма да е до нея. Някой, който обаче сега е до нея и с когото крачи по шосето със замръзнала длан в джоба му...

Очите й се просълзиха от финала на „Любовни писма”. Ръцете я заболяха от пляскане. Той се усмихваше до нея, тихичък и безпричинно очарователен. Като малък ангел...

- Спиралата ти се размаза...- или почти като ангел.

- Шу...не е ли прекрасно?

- Прекрасно е, шу. Но няма как да стане. Кой луд би обичал една жена тридесет години, само чрез писма...

Вървяха самички хванати под ръка по тъмните, зимни алеи. Мила изпитваше огромно неопределено щастие. Обичаше да ходи на театър. Беше до мозъка на костите си сантиментална.

- Шу, възможно е...аз бих обичала.

- Би ли обичала? ...Любовта не е само празни думи и купчина хартия…Шу...любовта е като бъчва с вино...

- Ама, че сравнение...Обичам, когато сравняваш смешно.

Бяха стигнали до ъгъла, където се разделяха. За миг Мила се представи, набутана в бъчва пълна до половината с вино. Представи си как пляска с ръце и крещи. Иска да излезе от там, а ароматът я успокоява постепенно...Отказва се и заспива в кацата.

- Бррр, ама че е студено, шу...- Потрепери тя. Гушна го и след едно кратко „чао” му обърна гръб.

Ангел проследи за миг мъничкия силует на забързана жена. Усмихна се. Беше му приятно с Мила. Не й го беше казал. Тя се бе появила неочаквано в живота му. Като коледно чудо. И не искаше да разваля идеята за Мила. Може би се страхуваше изобщо от идеите, от факта, че спират да бъдат идеи, когато започнеш да мислиш непрекъснато за тях...Той не желаеше да мисли за Мила...

Бъчва с вино. Как го бе казал...

Любовна бенка

2009-11-23T10:49:00.000-08:00

Любовната бенка на врата ми...Чрез теб открих, че я има. Ако не я беше целувал всяка вечер за лека нощ, щях ли да разбера, че съществува? Ако не беше ми казал, че е там...

Колко ли скрити тайни има по мен още, които ти не успя да разгадаеш? Понякога се питам какво лошо има в това някой да знае повече за теб, отколкото ти самия? Твоето прекрасно любовно огледало, в което всеки ден изглеждаш различно...

Иначе сякаш се оглеждаш в матово стъкло. Всеки ден по-трудно се разпознаваш. И бенките изчезват една по една. Ако няма кой да ги преоткрива любовно и непрекъснато, те изчезват...Питам се, ако счупиш твоето любовно огледало, колко години ще носиш прокобата? Колко бенки ще потънат в забрава?

Остава ми да си спомням. Да мечтая. Да вярвам, че е още там, отзад на врата, точно под рошавите къдрици...И че някой любовно ще я преоткрие отново...

Ангел Хранител

2009-11-05T11:42:00.001-08:00

Хубаво щеше да е, ако си имахме по един такъв…И да знаем, че всеки ден може да му се помолим, да е до нас, когато имаме нужда, да ни спасява, когато сме на ръба…

Или да ни оставя на бюрото всяка сутрин, преди да дойдем на работа по едно усмихната бележка с надпис „Красив ден”…или шоколадче, или чаша кафе, нарисувана с боички…А може би дори една мидичка в най-студения ден, за да си спомним за лятото… Някой, който е забравил да мисли стандартно и ежедневно, който не анализира твърде дълго, а действа спонтанно и безусловно. Някой, който иска да те направи щастлив без да се изтъква, да се опита да те усмихне, дори когато ти е най-мъчно…Това са ангелите.

Можем го и ние всъщност. Даже всеки ден, ако поискаме. Не само по празниците. Не само като сме отпочинали, задоволени, наядени, изслушани, нагушкани и нацелувани. Можем го, просто защото нищо не струва…да бъдеш добър. Достатъчно е да се довериш. Да отвориш душата си. Да приемаш другите като малки твои Аз-ове. А те са такива. С мислите си, желанията, страховете си…Всеки един от тях някога си бил ти и пак ще бъдеш. Не правиш ли добро на себе си, когато си добър с другите?

Няма ли да мине модата на изтънчения егоизъм, глупавата егоцентричност и мнителността? Представям си как след време, дори и без причина, ще започнем да носим маски на лицата си, за да се предпазим един от друг, от заразителната нежност, от емоционалността, от чувството на грижовност, което можем да изпитаме един към друг…

Питам се, няма ли след време да си плащаме на килограм (или грам) за всяко проявено внимание, да събираме в чашка сълзите, да гушкаме и целуваме, засичайки продължителността…Питам се колко ангелско ще ни остане след време? След всичко, което ни предстои? След всичко, с което трябва да се борим?

Ангел Хранител…Всеки го може, все още.

Au soleil

2009-11-01T08:17:00.000-08:00

Прозрачни води със сребърни сияния по тях. Спяща сутрин, топло кафе и филия с масло. Нищо различно. Може би поне не за теб. Малко по-различно за тях. По уморените им усмивки можеш да прочетеш, че е било хубаво, че е било за първи път така...и тя съвсем тихичко обяснява на момичето, което сервира кафето, че „съпругът й” вече е поръчал. А иначе нищо особено. Една празнична вечер, обреди, в които вече никой не вярва, ядене и пиене, с които се прекалява, няколко разплакани роднини, няколко счупени токчета...

И защо да хвърлям ориз зад младоженците – пита се тя, докато отработва движението в стил „английската кралица”? И защо пък така треперят пръстчетата докато се опитва да натика няколко стръка здравец в сватбеното менче? Не се жени тя, все пак...

Някаква си традиция. Някакви условности. Да си в бяло, да риташ менчето, да пиеш от виното, което ти подават, да се целувате като крещят „Горчиво”, да хвърляш букета точно в ръцете на най-добрата си приятелка, за да не ти се разсърди, да стоиш усмихната по време на цялата фотосесия по голи рамена, при нула градуса...Чак да ти се стори досадно.

И все пак...Не беше ли тя, още от мъничка, която заставаше с булото на майка си пред огледалото, като тайничко се беше покачила на едно столче преди това, за да го открадне от най-горното чекмедже на гардероба...Същата малка буба, чиято открадната булчинска рокля се влачеше по пода, а дантелените цветенца изпопадваха издайнически и тя после ги събираше в ръчички с надеждата, че може да ги залепи...Едва ли е минавало през главата й тогава, че булчинската рокля отдавна е изиграла ролята си и стои в последното чекмедже на гардероба, защото просто вече никой няма нужда от нея...

Годините си минават, а тя все още тайничко се възхищава на белите рокли. Просто защото е жена, защото се вълнува, защото някога е вярвала,че облечена в бялата рокля, прилича на принцеса. Принцесите се обличат в бели рокли, когато са срещнали принца...

Годините си минават, осъзнава, че изобщо не иска да е принцеса, но продължава да търси принца...Някъде под слънцето. Някъде над прозрачните води на реката, някъде на някое корабче, някъде в друго време, той може би я чака. И в това може да бъде сигурна.

Връщайки се към ежедневието, ще запази спомена за едни зачервени бузи, за една бяла рокля и разплакани очи, нещо малко по-сладникаво, нещо малко по-празнично, нещо по-принцеско...като хубав сън, който си сънувала с огледало под възглавницата...

Младост

2009-10-06T13:06:00.000-07:00

Малко и нищо в теб се събира

Капчица дъжд по гладка повърхност

Вулканче в душата ти и лава извира

Все гониш, все тая трескавост, все тая задъханост...

Кръв или слънце в тебе кипи?

Море от въпроси, гняв и усилие някакво...

И какво търсят отново тези очи?

Пътища много, изходи всякакви...

Изгрев кървав, есенен хлад,

В сърцето ти чувства от всякъде,

Подправени с мъничко страх....

Късметче

2009-10-01T11:03:00.000-07:00

Чудна работа. Казаха, че ще има 60 минути музика без реклами, а попаднах точно на рекламите. Или пък вчера…Реших, че няма да вали, а какво се случи- просто заваля. Изглежда нямам много късмет. Все попадам там, където не е трябвало да бъда…

И не че не мога да изчакам да минат рекламите, или да спре да вали…Не е това.

Но не може ли поне веднъж да съм късметлийка? Не можело.

После, дали щеше да ми е толкова интересно, ако всичко се случваше така, както го искам? В крайна сметка, това, че е било друго, не значи, че е било ненужно. Истината е, че ние „не-късметлийките” много бързо се учим. На всичко. И най-вече на едно – да чакаме „късметчето”…

Ех, да понякога много се бави. И сме много нетърпеливи. Заблуждаваме се, че е дошло, защото ни е омръзнало да го чакаме. Понякога сами си причиняваме болка…Нищо, изтърпяваме. Нека боли. Опитът учи.

Учи на това, че красивите неща стават веднага, или никога не се случват. Че любовта е да намериш и съхраниш „съкровището”, че „ късметчето” има само едно лице, а не няколко стотин…Учи ни да събуждаме усмивката си и разпалва пламъчето в очите ни всеки път, когато се докоснем до щастието…

Днес е денят на усмивката. И за мой късмет, само тя ми е останала :)

Камикадзе

2009-09-13T10:17:00.001-07:00

Камикадзета луди са косите ми черни

Две непокорници бледи са моите длани

А очите, два огъня, страстни, неверни

Но цялата обич и нежност в тях са събрани

Топло и влажно е тялото твое

Задушаваща, жадувана прегръдка на мъж

Все едно ми е дали ти си героя

В тази прегръдка силно ме дръж...

И пак в дъжд от целувки ти изкъпи ме

Облечи ме със себе си само

И от спомена болен ти избави ме

Приюти това сърце изиграно...

Камикадзета луди, тези къдрици те галят

Две непокорни ръце те събуждат от сън

Два огъня стоплят, изгарят,

Нима все още ти се излиза навън?

Всичко усещам

2009-09-04T23:47:00.000-07:00

"Ces petits gestes que l'on partageait
Qui comblaient tes silences et leurs secrets
Tu ne savais pas qu'un beau jour tout disparaît
Tous ces instants de nous que tu défais
Ce passé qui s'accroche entre toi et moi pour nous effacer"

9:00 сутринта. Прибрах се преди минути в къщи. По познатия път. Съвсем сама, някак уморена от споделения сън...Или несподеления. Не мога да знам. Всичко усещам. По ъгълчета на очите ми се е събрала умората от седмицата, от тази нощ, от тези сутришни стъпки към дома. Към малкия дом. Всичко усещам. Есенния хлад, който ме прегръща, за да ми припомни, че всичко е наред. Или ще бъде. Кафето, което пия бавно докато съзерцавам спящата детска площадка зад блока. Усещам умореното си сърце, което бие спокойно. Опитвам се да запомня тази сутрин, защото колкото и да е еднаква с други някои, повече никога няма да се повтори и никога няма да я усещам пак такава. Улавям нюансите, запазвам спомена за една кратка, сънлива целувка, за една кратка топла прегръдка...Нищо друго няма нужда да помня. Другото е еднакво. Проблемите, страха, въпросите, съмненията, вечното преследване на невъзможни неща, вечният стремеж да промениш, да пречупиш през собствената си призма...познатото разочарование от това, че не си успял...Липсата и тя е с теб. Липсата по загубеното, по неосъщественото, по любовта...

Любовта. Тя не се събира в едно „обичам те”, нито в едно „липсваш ми”. Но и те са там. Тя е като ябълка. Трябва да узрее, за да е вкусна. Тя събужда глада. Желанието да имаш, да я консумираш...а може никога да не узрее, защото сте я изяли преждевременно...Както се случва често. И какво от това? Важното е да усещаш. Всичко усещам. Тъгата по неузрялата ябълка, носталгията по онова зеленото, с възкисел вкус, което горчи на езика ти и въпреки това не спираш да вкусваш. После остава само възкиселият вкус, който ти напомня да не ядеш неузрели ябълки...

9:31. От половин час пиша само глупости. Чудя се защо го правя. Заради писането. Заради многото в мен, които никога не заспиват и искат всичко да усетят, за тези феички всичко е възможно, многоцветно, преодолимо, вечно...Те не ме оставят на мира, блъскат се в горкото ми тяло и се мъчат да избягат...Бедните затворнички. Стойте си там! Моля се никога да не изчезвате. Знам, че ви е тясно...Но без вас ще спра да усещам. А не мога да живея по друг начин. Не мога да бъда безразлична, нито „ледена”, аз не съм рутина и никога няма да бъда. От усещането се страда. От страданието се твори...А творенето осмисля.

09:41 Ето за това пиша. Ето за това не спя. Опитвам се да задържа усещанията си. Да ги претворя. И да стигна до ябълката. Без вкуса на която, просто не мога....

Тенджера на заден план

2009-08-30T05:56:00.001-07:00

Има някои интересни малки моменти в живота ни, които ни се случват, за да ни помогнат да преосмислим онези големите, за които просто не се говори....

Например Той да си събере нещата в голям, син (скъсан при това) сак и ти да му подадеш тенджерата, която сте купили заедно, за да я прибере в него. Почти като да прибереш сто и двадесет спомена в дървен и грозен шкаф в мозъчната си кутия...И малко по-трудно.

А целувката? Например да забрави да те целуне някоя сутрин за „добро утро” и да спре да го прави изобщо, защото е минало времето за тези „сантименталности”. Почти като да престане да ти се радва, защото си „малко” остаряла...или много и вече не си толкова интересна...

Всъщност, няма нужда да отдаваме толкова много внимание на тези моменти. В крайна сметка, няма как да попречим на отчуждението да се настани между нас...Ако поискаме можем да загубим за секунди онова, което години наред сме градили. Просто като забравим, или като се правим на забравили...

Понякога не разбираме веднага, че нещо не е наред. Осъзнаваме след време, че ако „онзи път бях постъпил така”...днес „щеше...” В това отекващо „щеше” се крие ужасната ирония на всичко, което правим. Изглежда няма смисъл... Да, няма смисъл в малките моменти, а въпреки това безумно мечтаем да се върнем назад, за да ги изживеем различно, да ги променим или на всяка цена да ги заличим, за да не умре „голямото”, което ни осмисля...

Например, докато подаваш тенджерата, ръката да застине във въздуха, а после да я върнеш на масата. Не защото ти е скъпа, а защото онзи, който яростно тъпче нещата си в синия, скъсан сак, отчаяно иска да му обърнеш внимание, да го спреш, да връхлетиш върху него, да дръпнеш сака с думите „Нека да сготвя нещо в тенджерата, а?” ...

Или пък, по пътя за работа да се сетиш, че си забравил сутришната целувка, да забиеш спирачка и да се върнеш обратно. А тя да усети по сънените си устни гузната ти съвест...и да се усмихне.

И това са малки моменти...Да, никак не е лесно да се възползваш от тях всеки път. Понякога „тенджерата” е най-малкият ви проблем, понякога „раздялата” и „отчуждението” просто се случват...

Но в повечето случаи не сме ли ние виновните за „умрялата” любов?

А е било необходимо само да сготвиш нещо във вашата тенджера...

Мила

2009-08-25T09:36:00.000-07:00

Приказно

Глава първа

Мила се връщаше от работа. В автобуса беше пусто, но тя го беше предпочела. Заради дъжда. Тихичък, ухаещ на есен, привечерен дъжд. Имаше нещо приказно в това привечерно стенание на умиращите по стъклото капки. Някаква прекрасна меланхолия на отиващия си ден. Никакви угризения в душата й. Днес се бе смяла много с колежките от отдела. Днес мина бързо. Но сега не бързаше. Чувстваше се приятно изморена. И въпреки това не можеше да заспи. На следващата спирка се качи мъж и седна на седалката срещу нея.

И тогава я погледна. Сините му очи се спряха за кратко и след това се загледаха навън през мокрите стъкла. Тя позволи на този внезапен поглед да проникне в нея. „Внезапното” я накара да се усмихне. Тези очи бяха красиви. Той беше чаровен. По устните му също пробяга усмивка. Погледите им бяха пофлиртували само за миг и бяха доставили удоволствие на телата. За това се усмихваха. На ум вече бяха преживели хиляди пъти този момент и му бяха измислили даже продължение. Той слиза, тя хуква след него. Двамата се прегръщат в мокри обятия и следва топла, дълбока целувка. После изчезват в някоя приказна страна, там където няма телефони, факсове, улици, хора и коли...а само море от страст и любов....

Е, та...животът е хубав. И двамата слизат, но на две различни спирки. Вече са пораснали. Зад тази синева сигурно се крият хиляди скрити емоции, за които тя дори не би могла да подозира. Може да има две, три или пет приятелки, да си ляга в два през нощта след поредната доза дрога, да живее на ръба на всичко, защото е авантюрист, да обича на сила някоя много красива, но глупава жена...може да е гей, а може и да лъже, че е гей. Истината е, че тя никога няма да слезе с него. А и не е нужно...И двамата знаят, че ако бяха на петнадесет, дори нямаше да се забележат, защото щяха да се качили в автобуса, за да отидат при някой скъп човек. И нямаше да се връщат от работа. И нямаше дори да флиртуват безмълвно, защото нямаше да им е ясно как се случва.

Най-накрая Мила заключи, че няма нищо лошо в това, че мечтите и приказките не се сбъдват. Ако се сбъдваха дали щяхме наистина да усетим щастие? Ако всичко се случваше по безумно приказен начин, нямаше ли да сме някакви измислени герои, затворени в рамки, презадоволени, невиждащи по далеч от носовете си?

Мила не искаше да бъде затворена в рамка. От месец си имаше нов приятел и понякога й се случваше да жадува да е приказна. Тогава си казваше, че няма смисъл, че иска точно това, което е. Не искаше да вярва сляпо в него. Днес няма как да повярва.

Спяха заедно. Смееше се с него. Искаше да го чува. Искаше да го има за себе си. Като малко момиченце понякога се инатеше, че иска „принц”. Но всъщност, отново като малко момиченце, се захласваше по идеята за един Зоран с всичките му чаровни грешки и не-грешки...И знаеше, че не бива да се заблуждава. Че любовта е измамна. Че никой всъщност вече не е готов да я обича безумно, всеотдайно и безусловно. Всеки си пази гърба и очаква някакво „огромно” предателство, тъй като връзките винаги се разпадат (опитът ни е научил). И сме толкова страхливи, че се държим сериозно и въздържано, без твърде много емоции...нали не е приказка?

Очаквайки баналната развръзка, се страхуваме повече от това да ни обичат, отколкото от това да ни предадат...

Всъщност Мила не искаше да мисли за любов тази вечер... Стоеше на ръба на някаква идея, която напираше да се разлее от нея. В един момент се сети колко много трябва да благодари на Провидението, че я има. Че е жива. Че може да флиртува с очи, че може да се вземе за приказна. Че може да си тръгне и да се върне. Да се страхува от любов и да обича от страх да не остане сама. И още толкова много безумие се е скрил в този неин прекрасен живот, че самата мисъл за това може да я разплаче...

Прибра се късно у дома. Отвори прозорците и миризмата на дъжд докосна сетивата й. Запали си свещ и седна пред компютъра. Идеята беше в главата й. Трябваше да я изрази, трябваше да я напише, да я има пред очите си, за да може да я разбере.

„Ще разкажа това дълбокото, трудно изразимото, тъмното, мечтаното, неуловимото, ще пиша докато мога, ще обичам с думи...нима не е любов всяка дума? Нима някой може да я погуби, забрани, нарани? Дори и неразбрана, тя ще докосне...С всяка дума, аз ще се приближавам към онова, за което си мечтая...”

И така Мила реши да пише новела. Кръсти героинята си Милена....

Отново тя

2009-08-20T10:14:00.000-07:00

По стъпки, оставени в пясъка
По думи прошепнати в мрака
По въздишка от душата изтръгната
Ще се върне при мен...все някога

Ще бъде ли бясна и луда,
Ще прощава ли в миг, заслепена
В слова и заблуди,
Ще заспивам ли пак до смърт уморена?

От пепелта на умряла надежда
От дълбините на разрушения свят
Ще намери пътя, изглежда
Сред бурени тъжни и нощния хлад...

Не искам да знам колко е вечна
Нито пък колко сърца е разбила
Моята душа е отдавна обречена
И в нея гнездо тя си е свила...

И без думи излишни тя се познава
По нежния дъх на забрава
И на моите устни изгрява
Всеки път, когато ти ги целуваш...

Като 16-годишна...

2009-08-20T05:58:00.000-07:00

Да, наистина, вече не съм на 16...Не вярвам сляпо в любовта ( защото, когато бяхме на 16 години ние наистина вярвахме в нея), не съм толкова естествена днес, когато винаги мога да изглеждам пред другите такава, каквато ме искат.Рядко ще ме чуеш да се смея лудо или да плача безспир...Опитвам се да запазя за себе си всяко разочарование, всяка малка болка, всяка "безумна емоция", за да се предпазя. Днес аз знам цената на всяка "неадекватна" авантюра...

И точно за това, поисках да се върна назад. Пожелах да си спомня лудите нощи, дългия път, който води нявсякъде, високите скорости, страстните целувки, безсънието, бясното препускане към удоволствието и разбрах...Не, не искам пак да съм на 16.

Искам да съм точно на 23. Искам да мога да назова с име всяка болка, всяка мъничка радост...Всъщност, нямам нужда да се връщам назад, за да се почувствам отново влюбена, безрасъдна и пълноценна...Детето в мен никога не е изчезвало, никога не е пораствало достатъчно. Няма и да порасне. Не искай това от мен.

Няма да спра да се възхищавам, да обожавам и да благодаря на всичко красиво около мен, че го има...Не мога да престана да вярвам на хората, да пея фалшиво, когато ми се пее, да бъркам посоките, за да е "по-забавно", да играя билярд по моя начин, да танцувам, когато ми се танцува, да научавам, да общувам, да чувствам, да обичам...

Възрастта е без значение...Важно е какво даваш от себе си на секундите, на минутите, на времето...Важно е какво ти носи всяка емоция, колко щастлив или нещастен те прави. Колко запълнена е онази празнина, от която се страхуваме. Мислиш, че като ми се правиш на зрял си по-истински? Мислиш, че от тук нататък ни предстои единствено да гоним амбиции и мечти? Нима не ти се иска понякога и ти да се почувстваш шеснадесет годишен вместо да им се възхищаваш? Нима днешните младежи съзнават наистина колко е хубаво, че са на шеснадесет, докато се наливат с некачествен алкохол и бързат да качат разголените си снимки в сайтовете за запознанства?

Да, не съм на 16 и никога повече няма да бъда...Това не ми пречи да се събуждам щастлива, това не ми пречи да се раздавам и да изпитвам удоволствие от всичко, което правя...Не ми пречи да възбуждам, да предизвиквам, да вдъхновявам, да бъда на колкото си поискам...Дори и на 16, ако ми хрумне...

Мила в страната на чудесата

2009-08-13T01:23:00.000-07:00

Истинско
Глава шеста

Зоран й предложи да се върне при него "за през лятото". Няколко пъти на ден й се обаждаше и тя мълчеше в телефонната слушалка, докато той упорито я убеждаваше, че няма какво да губят. Даже напротив, щяха да прекарат едно незабравимо лято, сгушени един в друг, както доброто старо време. Само че доброто старо време бе далеч, далеч зад гърба на Мила и тя чувстваше с цялото си същество, че никога пак няма да е толкова "сгушена" до него, толкова "окрилена", колкото е била. Знаеше, че назад се връщат само слабите, а тя отказваше да играе тази глупава роля. Всичките й приятели бяха сигурни, че ще се поддаде на изкушението, твърдяха, че от любов към Зоран е способна на поредица от унижения, да стигне до никъде и дълго, дълго да страда. Всички бяха убедени, че няма да може да устои на Зоран и те отново щяха да вървят ръка за ръка, един до друг, с идеята за една замръзнала реалност, с идеята, че утре никога не идва и че няма самолети, разстояния и раздяла...
Мила се опитваше да бъде силна. Научи се да отказва обажданията му, да минава по улиците, по които са се разхождали някога без да бърза, слушаше многократно тяхната песен, за да й омръзне, за да я почувства банална, каквато всъщност си беше...Опита се да го направи "обикновен" в съзнанието си, за да може да преживее мисълта, че е толкова близо до нея, а всъщност толкова далечен.
Най-накрая разбра, че силата на един човек е в това да признае слабостта си, а не да я крие. Да застане лице в лице с нея и да се опита да я разбере и надмогне. Заради това, а може би и в името на любовта, Мила прие да се срещне със Зоран...

Беше прекрасен есенен ден. Тя вървеше бавно към парка, мястото, избрано от тях за срещите им. Премисляше какво ще му каже, как ще го гледа, къде ще отидат. Искаше да изглежда спокойна и сериозна. А сърцето й тупкаше неистово в гърдите, нещастен затворник на едно страхливо тяло...Пое дълбоко дъх и продължи напред. Беше й се обадил преди минути, за да й каже, че е пристигнал на мястото й я чака. Звучеше весело, по-скоро уверено и небрежно, сякаш между тях нищо не се бе случило...Сякаш не бе минала цяла година от последния път, когато се бяха видяли. Тя не можеше да забрави изражението на лицето му, докато й хвърляше последен поглед, едно незнайно "обичам те", едно пълно с болка " до виждане" и нищо друго. После изчезна от погледа й. Бе останала сама на летището, сама сред хиляди заминаващи и разделящи се други, сама с разплакани очи и невиждаща на къде върви.
Онова малко момиченце тогава, днес бе вече една малка жена. Толкова влюбена тя никога нямаше да бъде, но може би и никога нямаше да я боли толкова много. Искаше да му покаже, че вече е господар на себе си, че няма "да умира" заради него, че няма да следва чуждите амбиции и "да погребва своите", че няма никога повече да хленчи и да агонизира заради една необяснима емоция, каквато е любовта...

Той беше застанал с гръб към нея. Тя забави крачка. В миг си помисли да се обърне и да избяга, да не се срещат. В миг осъзна, че няма какво да си кажат и че дори и да имат, тя едва ли ще има сили да говори. Стоеше нерешително на едно място, не смееше да пресече на другия тротоар. Тогава той се обърна и я видя. Тръгна към нея. Всички шансове за бягство бяха изгубени. Съдбата се приближаваше със спокойни, отмерени крачки към нея. И тя изпита онази неосъзната омраза към всички мъже заради лекотата, с която обичат, влюбват и разлюбват. Заради това ужасно самочувствие, че могат да се справят с чувствата, че могат "да преживеят жената с главно Ж" , спазвайки едно единствено правило "което не ни убива, ни прави по-силни". Зоран беше красив. Когато се прибилижи съвсем към нея, тя успя да прочете в потъмнелите му от емоцията очи, някакво скрито безпокойство и копнеж по отдавна изгубеното. Наведе се и я целуна. Тя се дръпна лекичко назад, опитвайки се да разсъждава трезво. Не се получи. Зоран й беше предал с тази целувка безпокойствието си и онзи мълчалив копнеж и сега се усмихваше победоносно.
- Красива си.
- А ти си нагъл. - смръщи вежди тя и тръгна забързано напред. Той я последва, хващайки ръката й.
- Мила...къде се разбърза, имам нужда да те нагушкам. Толкова отдавна не съм те гушкал...
- По дяволите, аз да не съм плюшено мече - тросна се тя. Той се засмя.
- Къде отиваме? - попита я, като рязко я дръпна към себе си. Лицата им се доближиха. Същите тези лица, които хиляди пъти се бяха срещали за целувка...Кожата й настръхна. Секунди я деляха от това лице, секунди терзание...Очите му се усмихваха тъжно. Освободи я от прегръдката си.
- Мила...
- Зоран...
- Няма връщане назад, така ли Мила...поне за малко? - прошепна той тихо. Тя тръгна. Връщане назад. Беше го чула хиляда пъти, това клиширано "назад" и се смееше лудо на всички онези, които твърдяха, че никога не са го правили, на онези "силните", "уместните", "реалните", които не бяха загубили ценното си време да анализират, да страдат, да се надяват...На онези, които се биеха в гърдите, че "живеят за мига". Може би живееха по-щастливи, но дали изобщо някога бяха обичали?
Внезапно тя се успокои. Някакво напрежение се беше свлякло от тялото й. И разбра, че вече няма какво да губи, че нейнате доза горчивина отдавна е изпита и не й остава друго освен да се раздели с всички негативи.
- Зоран, хайде да се поразходим, искаш ли?
- Искам...

Хванаха се за ръце и завървяха един до друг. Беше реално. Зоран я чувстваше до себе си и съзнаваше, че я бе загубил завинаги. Можеше да я има за ден, за нощ, ала никога повече нямаше да е неговата Мила, защото незнайно как и незнайно кога...тя го беше "преживяла". Прегърна я през раменете и целуна косите й. "Малка моя, как се обърка животът..."- помисли си тъжно. "Малък мой, вече всичко е наред"- помисли си тя. И времето наистина бе спряло, вървяха без посока по същите онези улици, които бяха запомнили лудите им целувки, минаваха покрай същите сгради, покрай същите магазинчета...Зоран й разказваше как се справя с работата, какво е постигнал и Мила го поздравяваше за успехите. Някога нямаше да си говорят за това. Когато си влюбен никога не ти остава време да разговаряш...Сега беше различно.

Докато се връщаше към дома, Мила усещаше как излиза от дълбок сън. Там в онзи свят на илюзии и болка, сега цареше абсолютната хармония. Някаква тънка, невидима нишка се беше скъсала завинаги, нишката, която я свързваше с миналата любов...Мила бе оставила Зоран в страната на чудесата.

-Край на втора част-

Влюбена

2009-08-03T06:58:00.000-07:00

И когато отново започваш да виждаш цветовете, то е като връщане към себе си...Различно е. Няма как да е същото. Той не си ти. И няма как да бъде. Но той събужда отново усмивката ми. Дракочето в мен за първи път от много време насам плаче от щастие. Той е виновен. До доказване на противното. Простичко е. Няма да му давам име, защото няма смисъл. Утре същата тази емоция ще е само хубав спомен. Само усещането на наслада е важно в момента, утре ще заключа дракончето. Утре ще съм по-невлюбена отвсякога, утре ще ме застигне дълбокото усещане, че е минало твърде много време и че искам повече от това, което имам. Като всеки път. До доказване на противното, разбира се.Няма да мисля. Няма да си спомням. На мен ми стига отново да се усмихвам. На мен ми стига отново да повярвам. Защото винаги мога отново да пострадам за миналото. Всеки път, когато си пожелая ще се връщам към спомена за теб, за да "страдам". Нищо не ми струва да бъда тъжна...Но и нищо днес не ме спира да бъда щастлива и да...влюбена. До доказване на противното, разбира се...Влюбена в друг. Не съм и предполагала, че може да го бъде. Но всякакви чудеса се случвали...

Влюбена.

Мила в страната на чудесата

2009-07-14T09:42:00.000-07:00

Писмо до Зоран

Глава пета

„Не мога да те забравя, разбира се...Понякога ми се иска да си поговоря с теб съвсем искрено, да си те имам само за един кратък миг, за да ти кажа...как за нищо не съжалявам. Не, не съжалявам, Зоран. За нищо. Трудно ми е без теб. Трудно ми е да разпозная любовта. Мисля си, че повече никога няма да е това, което е било с теб и се страхувам...Кой не се страхува?

Но ти ми даде много през тези години. Имах най-прекрасните мигове, най-истинските сълзи и най-звънкия смях. Научи ме да вярвам в теб. Научи ме да мисля за теб. Излекува ме от дълбоко вкоренения ми егоизъм. Благодаря ти за това. Искам да го знаеш. Искам да знаеш колко много си направил за мен. Мое вдъхновение, щях ли да пиша това писмо сега, ако не беше ти? Щях ли да намирам думи за любов? Щях ли да имам спомени?

Благодаря ти. За всичкото щастие, което ме остави да отмъкна от теб. За болката, която ме движи и осмисля. За дългия път, който трябваше да извървя, за да стигна до тук. Не, не съжалявам. Моля се да съм оставила нещо и на теб. Моля се да съм те научила на „онези три неща” , които винаги трябва да носиш в себе си – вяра в хората, вяра в себе си и стремеж към любов. Носиш ли ги?

Не ги забравяй, миличък. Не се изгубвай. Помни на какво съм те научила. И продължавай да вървиш напред. Където и да си...с когото и да си. Не забравяй...

Иначе, мило...всичко друго много ме съмнява. Пари? За какво ти са? Можеш ли да си купиш щастие с пари? Донякъде...а любов? Съмнявам се. Къща? Дом? Дом се прави с двама. Пожелавам ти да Я срещнеш. Да бъде до теб и в твоя дом. Да ражда децата ти...защото само това има значение. Да е до теб. Пожелавам ти да си щастлив. Наистина. И си обещавам, че няма да страдам повече за теб.

Защото хубавото предстои. Банална съм и сигурно пак се заблуждавам, но на какво друго да се надявам, мило? Да те срещна отново? Ами ако заболи повече? Ако вече я няма...любовта? Нима ще мога да я понеса преобразена, развенчана, облечена с „някакви далечни спомени” ? Не, не искам да те виждам отново. Не искам да разбирам нищо повече. Не искам да те връщам. Не искам да се връщам. Не искам да съжалявам, точно сега, когато няма за какво да съжалявам. Трудно ми е. Трудно ми е да издържа на това изкушение. Да знам, че си толкова близо до мен, а да не мога да те докосна и видя...

Това е. Животът. Като френско звукосъчетание. С много символи- един прост звук. Това е с нас. Това беше. Не съжалявай и ти. Не можеш да се върнеш. Няма как да промениш. Нас. Но себе си можеш. И да не допускаш никога повече да загубиш онова, в което вярваш. Ако вярваш наистина.

Това е. Повече няма да ти пиша. Не трябва. Ти си знаеш. В моето сърце винаги ще има едно шкафче запазено за теб, пълно с обич и нежност...

Моя, голяма бивша любов, не съжалявам...Не съжалявай и ти.

Мила”

Мила в страната на чудесата

2009-07-12T05:24:00.000-07:00

Блясък в очите

Четвърта глава

Мила стоеше на бара с чаша „ Кървава Мери” в ръцете си и се питаше кой пореден й беше този коктейл. Празнуваше двадесет и шестия си рожден ден, в малка компания приятели, единият от които беше на работа зад бара и се опитваше да я вразумява.

- Мила, стига се налива де ...Хайде върви при другите, че имам работа, скъпа...

- Ех, че си скучен...

Мила проследи с досада големия му гръб и се нацупи. Беше й замаяно. И все пак пагубно вкусна Кървавата Мери. Отпи бавно и се опита да фокусира масата в дъното, където веселите приятели бяха забравили заради кого са дошли. Тя не им се сърдеше. Радваше се, че всеки бе намерил време за нея...или за себе си. Все тая. Върна се към пиенето с въздишка и установи, че е сама. Всички бяха по двойки. Ама, че е загубена пияница! Опита се да пусне някоя друга сълза за себе си в тъмното, но не успя. Вместо нея, последва хриптящо хихикане. Беше пияна. Пак. Но този път заради рождения си ден. Имаше повод, разбира се. Не е отчаяна. Леко докосване прекъсна пиянското й вдъхновение. Обърна се и видя Камен. Сърцето й леко подскочи сякаш след миг до него щеше да застане Зоран. Камен се усмихваше весело. Беше облечен в черна риза и дънки, лек мъжки парфюм погъделичка ноздрите й. Беше очарователен.

- Мила, радвам се, че те виждам...- провикна се той. Беше почти невъзможно да се чуват. Очите му хвърляха към нея дяволити, любопитни пламъчета сякаш искаше да каже: „Бас ловя, че се питаш дали знам нещо за него.” Мила отговори на усмивката му с предизвикателно „наздраве” и голяма глътка червеникава течност. Той я изучаваше. Осъзнаваше колко е уязвима и нещо в него тържествуваше, някакво мрачно задоволство, че любовта е няма, че е едно голямо, сбръчкано нещо, което можеш да захвърлиш като пожълтяла хартийка. В кошчето. Поръча й пореден коктейл и се загледа в тънките пръсти, които се вкопчиха в стъкленото, хладно тяло на чашата. Колко още можеш да се държиш, Мила? В миг го обзе странно безпокойство, че тя прекалява с алкохола. Нещо като прокрадващ се дълг към един обичан приятел. Внезапно Мила се смъкна от щъркела и тръгна към изхода със залитаща походка. Той въздъхна и я последва...

***

- По дяволите, малката...колко си пияна. – изръмжа Камен, докато се опитваше да я поддържа и в същото време да отключва външната врата. Беше се изпотил от усилията да се справи и с двете неща едновременно. Накрая взе решение. Остави я покорно да седне на пода и почти да се размаже, а той отключи вратата. После я взе на ръце и я понесе към спалнята. Тялото й тежеше, едната й ръка се люшкаше безжизнено напред-назад като махало. Беше като мъртва. Постави я внимателно на леглото и въздъхна. Страхотно се беше набутал с тази случайна среща. Но всичко се бе случило толкова внезапно. Тя беше почти избягала от бара. Самотница. Хлапачка. Той негодуваше. Метна върху нея едно одеяло и отиде в хола, където пусна телевизора. Съблече ризата си и се просна на дивана изморено. Най-глупавато беше, че Камен имаше една информация, която можеше да подлуди жената в спалнята му и се разкъсваше от противоречиви чувства. Зоран щеше да лети за България след десет дена и да остане може би около месец тук. Идеята, че е прибрал бившата му „жена” у дома си, мъртво пияна и съвсем беззащитна му носеше някакво странна емоция, смес от злоба и безпокойство. Всъщност какво имаше да се случи? Щеше да си поспи, да се събуди и да си отиде...Той се изправи и отиде да си налее чаша водка. Пусна две кубчета лед и отиде на терасата. Навън градът спеше, уморен от пиянстване и цинизъм, под сбръчкано, дъждовно небе. Лек хлад погали голите му гърди. Тя стоеше зад гърба му. Обърна се бавно и се усмихна загрижено.

- Бързо се съвземаш или всичкото по пътя е било театър...

- Ох, ужасно съжалявам – измрънка тя. Лицето й бе бледо и измъчено. Черни кръгове вече се бяха образували след кратката пиянска дрямка. Той й посочи едни сгъваем стол и промълви.

- Ще ти направя една освежителна напитка. Седни там, че едва се държиш на краката си. Ще ти стане много лошо след малко.

- Аз...по-добре да тръгвам. Някак си не ...не бива ...да ...съм...

- Спокойно – засмя се той – Аз си лягам късно. Не ме притесняваш изобщо. Утре е неделя. Ще почиваме. Хайде, Мила...седни си. Аз идвам след миг.

Тя се настани на стола и се отпусна. Чувстваше как започва да й се гади, но съвсем лекичко. Може би щеше да се размине от пълното унижение. Нямаше представа какво се бе случило точно. Смътно си спомняше едно и също движение. Надигане на чаша. Ама, че е глупава. Колко е глупава.

- Ето и спасителната отвара. Може да ти се доповръща повече, но тъкмо ще се освободиш от всичко, което си погълнала...

- Оу, тогава няма да го пия – каза кисело тя

- От мен ли се притесняваш? – иронично се захили той, като остави чашата до нея. Настани се на един друг стол с продължителна въздишка. Потърка очи и се обърна към нея.

- Как си?

- Зле...Мисля, че много ме е срам...

- Ще ти мине. Случва се. На рожден ден какво друго да правиш?

- Аха...и все пак ме е срам.

- Ох, Мила...Сякаш не съм те виждал пияна? Не се познаваме от вчера...

- Никога не си ме носил...ти...

- Винаги има първи път, нали така?

Тя замълча. Почувства се съвсем отмаляла. Спокойният нощен полъх прочисти запушените й от цигарен дим гърди. Облегна глава назад и се загледа в мрачното небе. Черните й коси се разпиляха по раменете й. Камен си помисли, че е наистина красива. Тъжна, но красива. Помисли си, че ако се разплаче няма да го понесе и ще я нагруби. За щастие, тя не се разплака. Това го учуди. С любопитство се взираше в заоблените контури на лицето й, тежките къдрици, голите колена, малките лакирани пръстчета на краката й. Спомни си, че последния път, когато беше с жена беше преди по-малко от месец. За последен път с Мая, която не го поздравява вече като се видят на работа. Малко прекали с нея...

Протегна ръка и леко докосна рамото й. Тя подскочи като ужилена и излезе от вцепенението си.

- Съжалявам, не исках да те уплаша. Просто така замлъкна...- оправда се той. Тя го стрелна гневно с очи и направи опит да се изправи, но пак се строполи на стола, защото имаше чувството, че ще припадне. Лицето й бе по-бледо от платно.

- Няма да стане с мен – процеди ядно тя

- Ха...не съм се и опитвал даже – ядосано натърти той. Чувстваше се обиден от това „няма да стане с мен”. Защо пък да не стане с нея. Не си ли го търсеше на онзи бар? Какво се прави на недостъпна? Надуто, малко, нацупено създание!

- Помислих си, че проявяваш загриженост към мен – продължи тя със същия горделив тон. Той отпи от водката си и се засмя злобно. Цялата горчивина на съществуването му се отприщи в дива омраза към тази жена-недостъпна.

- Аз проявявам изключителна загриженост към теб, нещо с което не могат да се гордеят приятелите ти от бара...или беше сама тази вечер?!

Червени петънца изникнаха в края на бузите й. Тя беше ядосана.

- Никога не съм те харесвала – промълви внезапно тя

- Предполагах го. Ревнуваше Зоран от мен. От това, че предпочита да пие бира с мен отколкото да прави любов с теб...Напълно те разбирам. Сексът е важно нещо.

- Вулгарен надут нихилист! Тръгвам си на мига! – тя скочи яростно и усети как краката й се подкосяват. Въздух не й достигаше и имаше чувството, че всичко танцува в кръг около нея. Той я прихвана през кръста въпреки нейните напразни усилия да го отблъсне. Останаха така в минутна прегръдка докато успее да преодолее кризата.

- Искам да си ходя – прошепна тя след малко. Той отмести един кичур коса, който се беше залепил за лицето му и я постави отново на стола.

- По-добре да останеш тук за през нощта. Въпреки омразата ти към мен.

- Не те мразя, по дяволите...- процеди през зъби тя – Съжалявам те...

- Ай, ти не се отказваш лесно. – захили се той. Имаше нещо ужасяващо привличащо в това момиче. Нещо, което го караше да я мрази и обожава в същото време...Искаше да я грабне отново в прегръдките си, да я задуши в тях, да я нарани и да опита онова сладостно чувство да я пречупи, да я има, сломена, разлюбена от Зоран, огорчена и предадена на животинската страст да бъде притежавана...

- Какво имаш в предвид – попита след миг тя, посъвзела се.

- Още го обичаш. Толкова много, че сега ако се появи пред теб, ще се хвърлиш в краката му...

- Това не е любов, което описваш – хладно каза тя. – Не бих се унижила толкова...

- Смешна си – захили се той – Мисля, че откакто сте се разделили не си спирала да се унижаваш. А отричането ти е поредното унижение...

- Много ти е забавно – раздразнено каза тя, отклонявайки погледа си от него.

- Защо да не ми е? Все едно гледам колумбийски сериал...И ти си страдащата Химена...ха!

- Отвратителен си – прошепна тя – изобщо обичал ли си някога?

- Мисля, че не – сериозно каза той и после още по-сериозно добави – Но за всеки случай съм готов да се влюбя в теб, ако забравиш Зоран.

- Повече от отвратителен си...

Той доближи лицето си до нейното. Лъхна го миризма на спирт. И все пак изгаряше от желание да целуне тези безкръвни, свити устни...До болка. Тя се дръпна назад с презрителна усмивка.

- Сигурно ще ти направи голямо удоволствие ако преспя с теб.

- Огромно при това. Дори няма да кажа на Зоран като го видя след десет дни.

Това беше. Презрението отстъпи място на уплахата й. Кулата бе победоносно превзета. Тя не можа да скрие дълбокия страх, болката, радостта и надеждата, които се изписаха на лицето й при произнасянето на неговите думи. Той почти можеше да чуе ударите на сърцето й, усещаше превъзбуденото й тяло и цялата спотаена емоция в миг изскочила от дълбините на най-скритото в нея. Бузите й горяха.

- Нещо замлъкна, скъпа...

- Извикай ми такси, ако обичаш...- прошепна тя безпомощно

- Веднага...- небрежно се съгласи той.

Минути след това нея вече я нямаше. Беше се облегнал на парапета на терасата с лице към прозореца на спалнята си. В тъмното стъкло виждаше себе си с чаша в ръка. Опита се да се засмее и да прогони усещането на тъга, което го бе завладяло след нейното внезапно тръгване. Повтаряше си каква е „окачалка” , докато изтупваше чаршафа. После тъгата просто го завладя...и докато гледаше глупаво отражението си в стъклото си пожела и него да го обичат така, както Мила бе обичала Зоран...

Не е нищо особено...

2009-07-03T11:13:00.000-07:00

Не е нищо особено. Една четворка се мъдри зад факултетен номер. А краката ти се подкосяват и пътят до нея е едно вълнуващо изкачване към Спокойствието. Спокойствие за кратко, спокойствие ефимерно и смешно на фона на всичко, което предстои да се ти се случи.

Не е нищо особено. Една бакалавърска степен повече. А сърцето ти ще изскочи от гърдите, бие лудо и си спомняш как по прашните коридори насядали първокурсници преживяват колективно трепета от предстоящия изпит...Няколко наведени детски глави, в които препускат образи на средновековни рицари, гонещи морфологични структури...

Не е нищо особено. Няколко пъти „честито”. А очите ти се пълнят със сълзи, защото другите знаят колко важно е било това за теб – да завършиш, оценят твоя труд и упорство и нито за миг не са спирали да вярват, че ще се справиш. Може би утре няма да си спомнят за теб, дори ти самият ще забравиш как и какво си изкарал...

Не е нищо особено. Изглежда. Ала на фона на разбитите мечти, на изгубената любов, отчаянието, бягството, сълзите...да завършиш, е едно Особено щастие. Там, в лоното на скръбта се отваря тунелче. Виждаш, че личната борба, това е да продължиш напред, дори без смисъл. Да вярваш, че детето в теб жадно за знания и движение, ще победи „наранения възрастен”. Да искаш да знаеш, за да се обогатяваш, а не за да си пръв. Да си благодарен на съвършенството, което си имал честта да видиш и да чуеш. Да си останал докрай верен на принципите си...Това е да се бориш. За себе си. За правото да бъдеш щастлив...

Вкусно

2009-06-29T06:59:00.000-07:00

Вкусно било, казваш...Няма как да не е. Това сладостно-горчиво усещане, което гъделичка езика ти. И си склонен да си представиш други хиляди сладко-горчиви усещания, но се съсредоточваш върху това. Умението да се съсредоточваш наистина е важно, за да изживееш пълноценно насладата да вкусваш...

Например, кафето си рано сутрин. Да не си помисли друго? Говоря ти за кафето, което утре ще изпия в ранни зори, за да се събудя. Ще пропусна да го пия на терасата, защото сега я ремонтират, „изолират я”. И докато „вкусвам” и се отдавам на аромата, няма да си мисля какво правиш ти.

Или например вечер...Докато пия студената бира на бара и горчивото на малки глътки влиза в мен, ще се отдам точно и само на нея, на бирата...И няма да се питам случайно дали и ти „вкусваш” в момента и колко горчива е тя.

Ще разчитам на това, че ти е хубаво. Иска ми се да вярвам, че магията я няма и че двамата изпихме горчивото на нашата младост. Не искам да знам, а да вярвам, че си продължил напред.

На същите места, със същите навици, със същата нежност как правиш компания на онази, с която „вкусвате” сладостта на живота...когато почувствам твоето щастие, може би...ще спра да тъгувам и аз.

Мила в страната на чудесата

2009-06-25T04:56:00.000-07:00

Когато сърцето говори...

Глава трета

Много е трудно. Мила мисли цяла сутрин как да му каже. Представя си погледа му, разочарован, обиден...Тя няма сили да го направи и все пак няма връщане назад. Ако продължават да се виждат, един ден ще го боли повече, ще страда както тя страда по Зоран. Пие кафето си на терасата. Навън летният дъжд е измил праха по алеята. Детската площадка, несъбудена и пуста, прилича на нейната душа. Лили я посъветва да следва сърцето си. Същото онова, нещастното и изтерзаното, което неведнъж я бе предавало. Как да постъпи, сърце?

Никога не бе обещавала на Светлозар да бъде до него. И все пак нали тя бе му казала веднъж в пиянска наслада „обичам те”? Нали тя му бе позволила да влезе в нейния свят, да порови в душата й, да се запознае със страховете й. А не е ли тя същата, която целува почти всяка вечер неговите устни, която се отдава безмълвно на силата му? Кого да слуша тогава? Сърцето? Ах, нима?

Мила, трябва да призная, че няма да ти е лесно. Всеки сам носи отговорност за това, което е допуснал да се случи или не. Страхливците и непукистите ще избягат, но ти не бива да бягаш от отговорност. Трябва да обясниш „защо няма да се получи” след като на теория се получава.

Всъщност, Мила не прави разлика между теорията и практиката. Има чувството, че всичко е като на филм и може да връща лентата непрекъснато назад. И да се учи от грешките, които е направила. За жалост, мила, няма как да превъртиш. Назад се връщат тези, които рядко вървят напред.

И така. Отново раздяла. По-малко болезнена и все пак раздяла. Очите й се пълнят със сълзи. Той почуква нервно по масата и не сваля поглед от нея. Чувства се унизен и предаден. Мълчи.

- Не може да е истина, нали? – пита след миг съвсем тихичко.

- Не мога повече...

- Не можеш какво? – доближава се до нея и се опитва да я прегърне, тя се отдръпва.

- Не мога да бъда друга.

- Бъди себе си...

- Това правя...

- Сега чак...Това е много добре, доста зряло, мисля. Поздравявам те.

Той е ядосан. На себе си. Ядосва се, че му пука. Ядосва се, че Мила е толкова заблудена, ядосва се на Зоран, когото не познава и когото искрено не понася. И в крайна сметка какво иска тя? Какво е имала по-малко с него, което Зоран е успявал да й даде. Как продължава да го обича при условие, че е постъпил така с нея? Светлозар не разбира женската природа. За поред път се убеждава колко са...глупави. Мила ти си глупава. Иска да й го каже. Но го премълчава. Продължава да се взира в разплаканите й очи, в черните къдрави коси, в малките ръце, които преди дни са докосвали кожата му. Опитва се да я разбере, но вместо това започва да я мрази.

- И сега...какво? Ще ми кажеш, че искаш да си останем само приятели? Кажи ми само защо плачеш? Ти не ме обичаш...

- Ще ми липсваш...

- Кое, Мила, кое ще ти липсва? Защо не спреш...от тези баналности става още по-тежко.

- Съжалявам...

- Не, недей...Просто го забрави. Той те дърпа назад. Бягаш от себе си заради него. Ти си друга, когато мислиш за него, защото няма как да бъдеш истинска, като живееш в миналото. Няма как да се разбереш. Няма как да почувстваш себе си отново...

- Слънце...

- Спри да плачеш, моля те...- той сложи ръката си върху нейната. Тя беше навела глава. Една сълзичка капна на масата. Не, не преиграва. На нея й е мъчно. Тя плаче за себе си. За това, което й предстои, за следващите връзки, които „няма да се получават„ , за бягствата , за самотата. Мила не страда за Светлозар. Тя вижда, че той е силен. Знае, че всеки влюбен мъж, утре ще е по-влюбен от всякога...в друга. Че скръбта, както и радостта им са много по-практични и имат срок на годност. Всичко може би се дължи на мъжкото его и войнствената им природа, която ги кара да приемат всяка загуба като предизвикателство. И така. Сърце, добре ли се справи? Мила се връща сама към къщи. Върви бавничко. За къде да бърза? Опитва се разсъждава над това, което се случи. Опитва се да изглежда спокойна и убедителна. Да върви с високо вдигната глава. „ Ще си напиша на челото, че съм свободна” – опитва се да се шегува на ум. Опитва се да забрави за устните, които е целувала и които няма повече да опита. Опитва се да забрави за себе си, да, тя твърди, че е силна. Твърди, че не се страхува и смята, че е постъпила по-добре. Иска й се да вярва, че е така. Ситни капчици падат по-голите й рамене. Тя продължава да върви без да знае на къде отива.

„Искам да намериш щастието си, Мила” – спомня си какво й каза той, докато я прегръщаше за раздяла. Беше заровил лице в косите й. В един миг и за първи път, тя почувства, че е истинска. Да, може и да е прав. Може би трябва да спре да мисли за Зоран, може би трябва да забрави за всичко и да се пусне по течението...Може би, но няма да е с него, няма да е сега. За първи път видя светлинка в тунела. Докато го усещаше в прегръдките си, тя осъзна, че всичко е много простичко. Че за любов не се мисли, не се говори...Че в момента, в който започнеш да си мислиш, че го обичаш, ти най-малко го обичаш. Когато „трябва” да бъдеш щастлив е пред това да „искаш” да бъдеш, значи не става въпрос за любов...

снимка: Ивелина Валентинова

Ах, този град на липи и поети...

2009-06-17T05:48:00.001-07:00

Градът на липите. Моят град. Липсва ми. Искам пак да усетя онова спокойствие, онази хармония и идея за безвремие, което настъпва в душата ми всеки път като се прибирам. Няма нищо общо с нито едно мое усещане...това да се прибереш. Щастието да слезеш от автобуса и онези няколко минути до дома, през които спираш да мислиш за всичко, от което се страхуваш. Спираш се за секунди под цъфналата липа, затваряш очи...У дома си.

Този в град, в който се влюбвах и никога не разлюбвах...В този град на топлите майчини прегръдки, на отделеното внимание, на няколкото позволените часове на специално отношение...В този град, в който си само споделен и никога анонимен, там където всяка улица върви право напред...Там, където няма как да се изгубиш. Там, където пролетта и лятото те приветстват с „добре дошъл” ...

Да, признавам, пристрастна съм. Да, признавам, лирична съм. Да, признавам, всеки български град заслужава да се пише за него...

И все пак, тъкмо защото си е моят роден, днес му посвещавам моите мисли...

Стара Загора, прибирам се...