неделя, 20 февруари 2011 г.

Ще поседна на този клон...


Не е лесно. Никак. Да се катериш по това дърво. Искаш да се качваш като тигър, а пълзиш като мишка и короната ти се вижда като космическа планета – някъде далеч, далеч и нагоре. Искаш докато се катериш да носиш товари на гърба си. Искаш да си силен като хипопотам, а си безпомощно и хърбаво магаре. Превиваш се под тежестта и короната на дървото продължава да ти прилича на космическо тяло. Опитваш се да дишаш дълбоко, а нещо непознато и странно е стегнало гърдите.
Лепкава смола покрива тялото ти. Това е от дървото, в което си се вкопчил и упорито катериш- все едно има нещо на върха. Клони. Катериш се към върха на клони. Искаш да седнеш на някой от тях и да погледнеш света от горе. Да видиш другите, покачили се като теб на дърветата.
Дали си мишка или тигър, няма никакво значение. Всичко е една заблуда. Губиш време да пренасяш тежките товари на гърба си и да издираш ноктите си по кората. Губиш време да се заблуждаваш, че има нещо горе. Преследваш онова, което наричаш мечти, а всъщност преследваш дървесни мравки. Съвсем не разбираш за какво служат мечтите. Съвсем не разбираш, че никога не си имал нищо друго освен тях.
Никога, дори за миг няма да разбереш, че най-истинското щастие се е крие в корените на дървото и че никога не е трябвало да го търсиш. То е било до теб през целия ти съзнателен живот. Просто ти е било трудно да повярваш, че е толкова близо до теб. Докато си искал да бъдеш тигър, е било съвсем достатъчно да си мишка, за да го откриеш.
Всички сме устроени да си мислим, че няма как на нас да ни се случи. А когато се случи, съвсем не разбираме. Приемаме, че не е нищо особено. Чиста случайност. Никаква съдба. Продължаваме напред- да търсим „истинското щастие”. Програмирани сме да пропускаме всички съществени неща, а да се стремим към онези, за които не знаем нищо, но са всеобщо приети за мечтани.
А то – щастието, се е скрило вече в хралупата на дървото и отегчено гледа наранените ни крака отдолу. Повтаря си тихичко какви сме идиоти и не може нищо друго да направи.
Какво може да направи едно пропуснато щастие? Да чака може би да се случи на някой друг идиот?
Щастието всъщност се оказва обречено. Никога не се случва на никой. Твърде самовлюбени и отчайващо упорите сме. Все бягаме от него. Дали не се страхуваме, че няма да го понесем? Дали не ни е страх от пренасищане? Нямам представа. Така програмирани сме.
Ние сме тигри и мишки едновременно, хипопотами и магарета, иижектирани със стотици дървесни мравки и мечтаем да седнем на най-високия клон на някое дърво, за да позяпаме щастието си отгоре.
Смешничко,а?