Една година с теб

Здравей любов,

Вече трябваше да съм в леглото и да спя. Проблемът е, че не мога.
Разглеждам си мислено спомени от нашите пътувания и пожелах отново да попътуваме. Толково е хубаво да съм някъде с теб, до теб, под теб, над теб…
Не знам какво ми става. На приливи и отливи съм. Като френски шансон. Романтична и досадна.
А ти си песен неизмислена – стил алтернативен. Текстът липсва на места, има само ритъм. Вдъхновяващ и влудяващ, възбуждащ – три в едно ( както се пее в една пеесн).
Обичам те. Искам те. Само за себе си. Да си истински, раздаващ се. Защото така ми е хубаво и незабравимо. Вече година те имам за даденост и от скоро започнах наистина да те откривам. Дали времето ще бъде милостиво с нас, любов? Ще ни даде ли шанс да си останем двамата? Достатъчни ли сме си един за друг? Ще се намираме ли всеки ден по-влюбени от всякога?

Не знам. Не мога да ти обещая неизразимото, непредвиденото. Всичко се случва и както знаеш нищо не е вечно.
Харесва ми да ти пиша, да те чувствам до себе си, когато те няма. Обожавам да мисля за теб, любов.
Защото си толкова различен. Само ако знаеш. Как си се крил толкова време, любов? Трябваше ли аз да те открия?
Сега когато знам какво си, страхувам се, че ще те изгубя. Страхувам се от лятото, което може да те грабне от мен, страхувам се от страстите и амбициите ти, дори от миналото ти. От стремежа да бъдеш онзи, който те вдъхновява, онова себе си, без което просто няма да си същият.
Ако те изгубя, ще сравнявам всеки следващ с теб, ще ми се иска поне мъничко да приличат на теб.
Всеки следващ…Не искам следващи, любов. Искам да съм те намерила. Моята любов, най-специалната, единствената, последната.
Иска ми се. Да спра да се споделям. До тук, до ръба на сърцето ти да стигна и там да остана. Нямам нужда от фалшиви любови и изкуствени емоции. Имам нужда от едно.
От теб се нуждая, любов. От теб…

Експеримент 111

Глава втора

Когато се опомни съвсем, експеримент 111, с човешко име Павел, седна в леглото и се замисли. Мракът вече не беше мрак, а някакво подобие на здрач и стаята не изглеждаше така зловеща. Мъжът огледа белите дрехи, с които бе облечен – нямаше следи от кръв и петна. Беше стерилно чист и спретнат. Все едно се беше приготвил за коктейл само че без черна папионка и престилка. Експеримент 111, с човешка възраст 29 години, си спомни бързо как времето спря да се движи за него.
Онази злочеста вечер, когато се прибираше пиян у дома и бясно караше по магистралата с надеждата да го засекат радарите и да го приберат на топло, се случи нещо.
Нещото нямаше име. Просто някакво светлина го заля и засмука. Като във филм на ужасите. Помисли си, че е от алкохола и че ще се събуди на сутринта на дивана с гръмнала глава. За жалост се събуди на хирургическа маса с ужасна болка в гърдите. Тогава ги забеляза. Пръстчетата. Воднисти и мехурчести като малки форсфорициращи гъсенички. После смътно разпозна очертания на лица, надвесени над него. Воднисти лица от светлина. Невероятен Ад, който го гипсираше и му причиняваше дълбоко физическо страдание.
В тези минути на агония пред него изникна образът на Ния – жена му, изтерзан от безсъние, от тревога и недоспиване. Жената, която през последните две години го ненавиждаше заради всекидневните му напивания и скандали...Жената, която някога бе обичал. И децата. Близнаците, за които бе забравил. За които мислеше рядко. Като за децата на Ния.
Някакво лудо задоволство би изпитала Ния, ако го беше видяла с отворени гърди, кървящ и безпомощен в ръцете на тези същества непознати. Щеше да пищи от радост при всеки негов стон.
Тя бе минала през Ада заради него. Не би ли искала да го види и него там?

Експеримент 111 се изправи бавно и се приближи до прозореца. Погледна плахо през него. Пред несвикналите му очи, в ниското, се ширна голо жълто поле, а сред него се издигаха високи, мраморни кули. Те бяха много на брой с еднакви размери, с прозорци в горната си част. На всеки прозорец бе застанал човек. Мъжът присви очи и се опита да различи поне някоя близка фигура. Те бяха облечени също в бели дрехи и сякаш се взираха в него със същото безпокойство. Някаква студена пот изби по челото му. Белите хора изглеждаха в далечината съвсем като него и имитираха неговите плахи движения по прозореца.
Той се отдръпна с разтуптяно сърце. Сети се за един филм на ужасите – за някакво абсурдно пространство с кубична форма, от което няма излизане и всичко се повтаря в някакво циклично движение. Представи се, че е попаднал на подобно място и потрепери. Изпита страх. Не от смъртта, защото отдавна я бе пожелал. Изпита страх от непознатото, от извънземните светове, в които можеше да полудее, от извънземните извратености, от дълбоката убеденост за една изкривена реалност, която щеше мъчително да го погубва.
Точно в този момент, в една от стените се отвори врата. „Чудесно” помисли си той. „Остава и да се появи съскащият звук от някоя злокобна твар и съм умрял”. Тишината обаче не бе нарушавана от странни звуци. Павел прекрачи прага и се намери в добре осветен тунел. По стените му бяха окачени кръгли огледала. Той се загледа в образа си. Не можа да се сети дали е изглеждал преди така. В тихите мрачни очи нямаше нищо. Устните му бяха напукани от жажда. Алкохолна. Пиеше му се. Отмести поглед от онова себе си и продължи да върви. Тунелът беше дълъг и еднообразен. Сигурно стигаше до край света. Той не можа да разбере. Пред него, някъде от земята, изникна същата светеща фигура и той замръзна на място. Сега я виждаше съвсем ясно. Човешки контури и вътрешности от светлина и вода, нещо приказно и уникално, изпълващо го с дълбока възхита. То стоеше на метър от него. Павел се прибилижи, то също.

- Говориш ли? – прошепна той
- И още как – отговори то някъде в мозъка му като собственото му ехо.
- Това вече е страшно...- промълви Експеримент 111
- Никак не грешиш. – отвърна нещото.

Експеримент 111 започна от срещата на Павел с Вая.

Експеримент 111

Глава първа

Странна работа...Експеримент номер сто и единадесет се надигна в леглото, облят в пот.
Започваше смътно да осъзнава какво се бе случило с него. Главата му тежеше като олово, а крайниците му бяха изтръпнали сякаш милиони иглички бяха забити в тях.
Тъмната стая му проговори на своя си език. По ъглите се криеха сенки и стонове на други минали експерименти. В голотата на това пространство, експеримент 111 се чувставаше като мраморен паметник, сякаш се намираше в гробница. А за жалост все още бе жив. Надигна завивката и стъпи с боси крака на плочките. Опита се да се изправи, но се олюля и се търкулна отново в леглото. Болката пронизваше цялото му тяло и го закова в позицията на ембрион. Една туптяща веничка на обръсната му глава заплашваше да експлоадира след миг. Той притвори очи и пое въздух. Опита се да си спомни децата си. Малките бебешки ръчички на близнаците. Миризмата на бебешки крем. Миризмата на Ния – жена му. Изпита облекчение от спомените за този човешки, недостъпен вече Рай. Болката се разля по цялото му тяло като одръпваща се вълна. Никога нямаше да се спаси от този Ад. Сега започваха най-големите му мъчения. Усети го в очите на мъчителите си преди часове, когато дълбаеха с хирургическите си инструменти в гръдта му. Малки прозрачни пръстчета отместваха тъкан след тъкан, а над главата му рояк от странни звуци и гласове, каквито никога не бе чувал през живота си. Нещо като музика от грамофон. Нещо като скърцане на плоча. А болката гипсираше всичко човешко в него и го трансформираше в разпадащ се организъм безлик и разплут. После прозрачните пръстчета докосваха челото му с жестока, престорена грижовност на медицински работници и се спускаха бавно по напуканите му устни.
Експеримент 111 си мислеше, че умира. В същото време този очакван край изглеждаше така далечен на фона на цялото страдание, преминаващо през тялото му. Болката не спираше.

Тогава в стаята се появи чуждото присъствие. Прокрадна се покрай стената, спря се до леглото и се надвеси над агонизиращия. Фосфорициращите му очертания трептяха кротичко и чудото приличаше на фигура на човек, облечен в светлина. 111 се извърна бавно и се опита да фокусира пред себе си. Тогава фигурата се измести встрани, избягвайки погледа на човека. Той безпомощно отпусна глава. Адът трептеше зад гърба му и скоро щеше да се стовари с цялата си зла сила върху него.
Нещото мина от другата страна на леглото и застана до краката на 111. Две дъги като светещи ръце отместиха завивката и докоснаха ходилата му. Той стисна клепачи от страх.Изненадващо допирът не беше болезнен. Даже напротив. Извънземното пипаше нежно и топло. Сякаш мини прожектор грееше на най-сдървените места на краката му и освобождаваше прилива на кръв. Ръцеподобните стоплиха внимателно ходилата и започнаха да се движат нагоре към колената и бедрата. Мъжът дишаше тежко, но усещаше как болката в тялото му отслабва и почти изчезва. След минута се почувства съвсем добре, а светещата фигура грееше все по-слабо и по-слабо.

Експеримент 111 отвори широко очи, но извънземното беше изчезнало.