Нахраних мишо, ухапа ме, докато се опитвах да му дам витамини. Сега има малка червена точица на пръста ми и лекичко боли.
Боли, когато се привързваш. Боли, когато не виждаш пред себе си. Като не се виждаш, като те е страх…Сбърках… Когато се страхуваш, не те боли. Тогава се предпазваш. От всичко, слагаш прозорците и звукоизолираш. Не чуваш, не мислиш, просто се страхуваш.
Аз не се страхувам. Няма да крия, че ме боли. Боли ме, че не се виждам в очите ти, не се виждам никъде. Като снимка съм. За спомен. Като спомен. За снимка. Като фотоалбум, пълен със заучени усмивки. Като профил във файсбук съм. Или само профил…
Не познаваш дълбочината в мен, бъркаш я с наивност, с детинство…Бъркаш я с нещо, на което ти прилича. Не я познаваш, защото не ти е нужна.
Боли ме, че никой не може да я опознае, че на никой не би му била нужна. Моят свят, потъмнял от прах ще си остане неоткриваем. Не че е нещо особено наистина.
Малък е. Топличко е там. Скромен е от към мечти. Скромен е от към амбиции. Но е отворен, непретенциозен, там си свободен да бъдеш себе си, да правиш това, което обичаш…
И да обичаш. Да се научиш да обичаш. Не е малко. Обичането е в същността на всичко..Да се раздаваш до крайност, да се раздаваш до умора, докато не ти остане. И да си щастлив, че си дал, че си усмихнал. Това е същността на обичането.
Може би всичко съм ти дала? Може би нямаш сили за още? Преуморявам те, принуждавам те да ми отвръщаш със същотото. Не го правя нарочно. Просто ми лиспваш. Липсва ми да ти давам. Когато те губя, нямам сили да те намирам отново. Нямам сили. Уморена съм от самота. От това да нямам възможност да ти дам.
Представи си, че някой някъде се нуждае повече от теб, от любовта ми. И го боли толкова, колкото мен. Но той страда, че не получава. Липсва му точно това.
Питам се защо даваме на тези, които нямат нужда, а пропускаме онези, които наистина копнеят, които живеят за нея?
Кръвта по пръстчето ми засъхна. Раничката ще се затвори. Не мога да се сърдя на мишо. Не мога да му се сърдя, че го обичам.
Утре пак ще му дам витамини.
