сряда, 28 април 2010 г.

Нищо не знаеш...


Всеки път започва така...Със силно сърцебиене, слабост и непрекъсната нужда да не спираш...Всеки път свършва така. Със силно сърцебиене и непрекъсната нужда да избягаш. Повтарям си на ум как и друг път съм минала оттук. Беше отдавна. Беше малко по-различно. Мислех си и вярвах тогава, че никога няма да свърши. Сега като се върна назад изпитвам носталгия по наивното момиче, което бях. Помня тайните ъгълчета, където се скривахме да се целуваме. Днес когато мина покрай тях, по светло, дори се заглеждам...почти виждам два силуета, които се движат развълнувани и стават за секунди едно цяло. Разбира се, че ми е хубаво. Не искам да забравя...

Но не искам и да сравнявам. Наивното момиче от преди се връща и днес. Може би за кратко. Може би не толкова спонтанно, но се спира за миг. Целува така, както е целувало преди. Даже за миг...е повярвала, че ще бъде вечно. Това между тях.

Сутришната целувка в хотелската стая я връща в сега-то. Тук времето ляга до голите им тела. Докосва нежно лицата им. Извръща ги настрани. Извръща ги напред. Към бъдещето. Там, където все още никой от тях не вижда. Не виждат да са заедно...

И все пак. Целуват се докато се обличат. Шептят си на зазоряване същите онези любовни думички, които наивното момиче повтаряше непрестанно на наивното момче. После вървят хванати за ръка под влюбени дървета и пътечки, покрити със зелени камъчета...Времето крачи тихичко зад тях. Диша във вратовете им, измерва всяка тяхна любовна крачка...

понеделник, 5 април 2010 г.

Мила


Великденски заек

Глава шеста

Мила вървеше по тясната пътечка. Следваше великденския заек. Толкова дебел великденски заек Мила виждаше за първи път. Той не се обръщаше, тъй като сланинките му пречеха. Само се спираше за секунди, застиваше внезапно и дългите му уши като антени щръкваха във въздуха. Мила не знаеше на къде я водеше той. Последва го без да мисли. Както винаги. Послуша вътрешния си глас. Както винаги. Повярва му. Бузите й горяха от трескавост. Росни капки милваха черните й къдрици. Стъпваше боса по тъмната земя, усещайки тревожния живот под стъпалата си, една искаща и тайнствена природа, дишаща под нея. Дърветата се захлупваха над пътеката подобно на тъмен тунел. Напред не се виждаше нищо. Само бялата пухкава козина на заека-куче носеше някаква малка надежда, че ще се стигне до някъде. Мила усети хладина по голите си рамена. После се учуди как се е облякла – с бяла копринена рокличка с тънки презрамки, като горска фея. Чувстваше как цялата потреперва. Тъмната знойна сянка на дърветата я обгръщаше в безнадеждното си, плътно наметало от неизвестност.

Заекът се спираше по-рядко вече. Беше заподскачал като луд напред. Тя хукна след него в безумен бяг. Дишането й се учести. Почуди се как може да е толкова бърз и трътлест едновременно. Странно съчетание. Неизвестност. От къде се е пръкнал този великденски заек? Почувства се като в страната на Алиса. Но тя бе излязла от там някога...

Почуди се защо бяга? Какво преследва толкова? Не трябва ли да спинка сладко в пухкавото си легло?

Земята й говореше. Земята трепереше под нея. Очите й се насълзиха от умора, ще го изгуби от поглед. Няма да успее да го стигне. Чудото ще се скрие някъде и тя ще остане насред този мрак, облечена в коприна. Страхува се. Мила се страхува да остане сама...

Внезапно заекът изчезна. Бяха стигнали края на пътеката. Силна светлина заслепи очите й. Мила се озова на обляна от слънцето поляна, покрита с жълти цветя. Присви очи, разтърка ги и постоя стъписана пред тази красота. Хиляди жълти цветя омайваха погледа й. Нямаше край. Жълто безвремие разплака очите й...значи тук свършва всичко, великденски заек-куче?

Внезапно го видя. Стоеше с гръб към нея сред жълтите цветя. Зоран. Нямаше как да го обърка. Това беше той. Сърцето й заби бързо. Мина толкова време. Няма как да е. Не е той. Това е рефлексия на съзнанието й. Нищо не е истинско. Тръгна бавно към него. Усещаше, нагазвайки в мократа трева, неопределено чувство на страх. Страх от проекцията си. От това, което очакваше да намери. Да намери Зоран. Стигна го след секунди. Ръцете й трепереха. Приближи се съвсем и го докосна. Той не помръдваше. И въпреки това беше той. Позната топлина на тялото му. Прегърна го и облегна глава на гърба му. От очите й се стичаха сълзи. Единствените великденски сълзи. Но не усещаше самота. Той се обърна бавно. Беше си същият. Спокоен и уравновесен. Със замечтани сини очи, все едно цялата небесна забрава се оглеждаше в тях.

- Ти си тук...- прошепна тя

- И ти си тук – прошепна той, допирайки устни до нейните.

- Ние не мърдаме и сантиметър от там...

- Напротив...Движим се. Няма ни.

- Зоран...- простена тя – Какво да правя?

- Мила...

Тя се свлече на колене пред него. Той се наведе и я взе на ръце. Понесе я сред цветята. Спря след миг и я сложи да легне. Покри тялото й със своето, зарови ръце в косите й, с пръсти докосна кожата под врата й...целуна ръцете й, една по една...От очите й се стичаха сълзи. Не беше нещастна. Не беше щастлива. Просто се поддаде на една интуиция, тръгвайки след великденския заек...стигна до никъде.

- Трябва да се прибираш...- прошепна той, заровил глава в гърдите й.

- Не, ще остана тук – промълви тя

- Не можеш...Цялата си другаде.

- Цялата съм тук...

- Цялата си не-моя...

- Цялата съм не-своя...Искам да се намеря, мило...

- Имай вяра, мило...близо си.

- Не мога да вярвам във великденския заек, мило...Уморена съм...уморена съм...

- Повярвай в себе си...- Той погали челото й. Целуна мокрите бузи.

- Тръгвам...

- Не си отивай, моля те – примоли се тя.

- Затвори очи...

- Не мога, Зоран...моля те..

- Затвори очи...

***

- Ей...Спяща красавице...

- Мило...моля те...

- Шу, събуждай се. Великден е.

Мила простена и отвори очи. Ангел се беше надвесил над нея и я гледаше с нежност. Тя премигна един два пъти. Осъзна, че е сънувала. Няма бели зайци-кучета. Събуждаше се в леглото с Ангел. Той беше до нея. Усещаше още сълзите си. Той я съзерцава дълго, галейки косата й. Мълчаха. Може би беше казала нещо на сън и за това погледът му бе толкова странен. Притесни се да не е промълвила името на Зоран. Би било ужасно. А и много неправилно. Просто сън. Проекции на едно уморено съзнание.

- Мила...

- Май съм сънувала нещо като кошмар.

- Май...много плака. Опитах се да те събудя, но беше трудно...

- Съжалявам.

- Няма страшно, вече си будна...

Той изтри мократа й буза. Сгуши се до нея. Сърцето му биеше толкова силно. Толкова бързо. Все едно току-що бе преследвал великденския заек заедно с нея...

- Обичам те...