Да попътуваме?
Глава пета
Мила съсредоточено миеше една чиния, когато усети топлото му тяло зад себе си. Обичаше, когато изникваше така ненадейно зад гърба й. Обожаваше да го чувства без да го вижда. Беше част от играта. Да се появява така в най-съсредоточените й моменти и да й подхвърля уж невинни идеи.
- Чудех се...- започна тихичко той, навеждайки се към ухото й. – Тъй като и двамата почиваме събота и неделя...дали не ти се иска да попътуваме?
- Хм...- Чинията просто спря да се мие и застина в ръката й. Водата спокойно обливаше дланите й, съвсем топличка, подобно на „невинното” предложение на Ангел.
- Да попътуваме, казваш...- изкашля се тя и продължи методично да търка с гъбата, усещайки леко тръпка да преминава по тялото й, предизвикана от нежни, игриви целувки по врата й.
- Да...харесах една малка виличка в...Трявна.
Трявна. Беше кодово название. Градът на любовта за Мила. Нейният малък греховен спомен, нейното изгубено романтично аз. Там...тя просто не можеше да отиде с Ангел. Това все повече заприличваше на връзка. Затвори очи и преброи до десет. Нямаше да падне в капана. Не и този път. Никаква любов. Сега, когато не й беше необходимо да нарича нищо с имена, тя нямаше нужда от някакво любовно, романтично, кодово пътуване, след което да трябва да дефинира всичко случило се там. Ах, че хитрец! Обърна се към него с престорено спокойна физиономия. Вътрешно, искаше да му цапне един.
- Ааа...Трявна. Да. Хубаво място. Невероятен въздух...
- Само ти и аз...
- Само аз и ти...
- Малко усамотение, разнообразие, далеч от работата, от всичко...
- Колко добре си го измислил...- продължи тя със същия престорено спокоен тон. Каква идилия! – За съжаление, точно тази събота и неделя мисля да се прибирам в Стара Загора...
- Виж ти! Не знаех за това прибиране – с престорено учудване отвърна той. В същото време очите му се усмихваха. Страхливка. Зрънце по зрънце спечелваше това нейно доверие, всекидневна борба за територия в съзнанието й...А само с един грешен ход бе загубил дни наред ожесточена обсада. Не се отчая. Всъщност идеята, че е затворила вратичката му се струваше предизвикателна. Не. Тя не беше от камък. Просто бе една ужасна, малка страхливка.
- Тогава няма проблем. Ще резервирам за следващата седмица след като смяташ, че идеята е добра...- промълви той, заровил ръце в разрошените й коси. Тя мислено го бе подложила на хиляди изтезания, но в тази минута бе съумяла да запази самообладание.
- Нека да мине тази седмица, за другата ще му мислим...- изчурулика след малко.
„Нека да мине тази седмица” повтори на ум той. После ще си измисли някаква друга неотложна задачка само и само да не заминат. Да продължават да се виждат след работа за дълга сексуална сесия, приключваща с философски разговори и безсъние. И нямаше нищо против тях. Просто не му бяха достатъчни. Усещаше как всеки ден се приближава към нея, бавничко, но сигурно, с ясната представа за нарастващата отговорност...и това му харесваше. Не се бе стремял да стане така. Не се стремеше да измести никого в сърцето й. Търсеше си съвсем несъзнателно нова ниша, където да се подслони. Съвсем простичко – обичаше я. И нямаше да се предаде. Не и на някакъв глупав страх от влюбване. Нейн. Негов. Никога не бе вървял срещу себе си и когато един ден Ели, бившата му приятелка, го напусна, той отказа да се бори за нещо, безвъзвратно изгубено. Бе я оставил да си отиде, за да даде шанс на себе си и нея да обичат отново...Беше разбрал, че хората се разминават по житейските „магистрали”, но така също се срещат и кръстосват...Може би ще се наложи да почака на повече от един червени светофара, но бе сигурен, че ще срещне любовта...Отново.
За това, когато тя застина изплашена пред неговото предложение, единственото нещо, което му хрумна тогава, бе да се престори, че отстъпва.
- Добре, шу...Наистина ще видим. Може и да не е много интересно това пътуване. Пък сме и изморени напоследък от работа...
- Да, изморени, наистина...Някой друг път би било страхотно...
- Някой друг път, разбира се.
Някой друг път стана след две седмици. Той просто я събуди една сутрин в седем и я предупреди, че идва към тях. Към десет часа тя мълчаливо гледаше през стъклото на колата му с леко нацупена физиономия. Той бе пуснал весела испанска музика и се поклащаше в такт зад волана. Изобщо не даваше вид, че е забелязал лошото й настроение.
- Трявна, Трявна! Ние идваме! – възторжено се провикна той. Тя продължаваше да зяпа през стъклото.
- Шу...знам, че стана ненадейно. Но исках да те изненадам. Пък и не ми се прекарваше цял ден в леглото. Малко съм напълнял и искам да се разтъпча.
- В колата...на път за Трявна – процеди тя и му хвърли изпепеляващ поглед.
- Ами ние ще се разхождаме. Набелязал съм културните забележителности, през които трябва да минем.
- Ахам...
- Дай ми целувка...- обърна се да я целуне той. Тя се направи, че не го е чула. Тогава той направи нещо, което съвсем промени хода на събитията. Отби колата и спря. Откопча колана и се обърна рязко към нея. Гневни искрици хвърчаха от сините му очи.
- Какво не е наред, малка госпожице? Казвай докато е време, защото няма да прекарам прекрасния пролетен ден в гледане на нацупената ти физиономия, само защото се страхуваш да наречеш това, което се случва между нас „връзка”. Как да му викаме? Креватна ваканция. Сексуално разпускане след работа, нов вид психотерапия? А?А?
- Шу?!?
- Няма го шу! Слушай ме сега добре и ме погледни. Да, ти...точно ти. Ако не престанеш с глупавите си детински щуротии, ще ти мълча до края на света, до 2012, 2059 или и аз не знам коя!
- Моля? – изумено изписка тя. Идваше й да го убие. А вместо това го целуна. Незнайно защо. Просто защото дълбоко в себе си, тя копнееше да пътува с него. Да му се довери. Да каже, че е връзка. И да...наистина, ужасно много се страхуваше, че няма да се получи. Че няма да бъде онова, което иска да е.
- Шу...- беше толкова развълнувана, че не можеше да говори.
- Мила...имай ми доверие...Ще бъде прекрасно...
- Господи...само не прогнозирай...
- Ще бъде, обещавам ти!
