Harry un ami qui vous veut du bien

„Хари един приятел, който ви желае доброто” е френски филм, който си заслужава да погледате. Казвам да погледате, защото не всеки би стигнал до финалните надписи. Краят му ,може би, е начало на друг филм, ако някой има смелостта да го създаде.

Всъщност ако има една дума, която да приляга най-добре на филма, тя е „шок”. Шокиращ със скритото си послание, шокиращ със своята недоисказаност и с парадоксите, които ни навира в очите.

Сценарият изглежда банален в самото начало. Младо семейство отива да прекара ваканцията си в провинцията, насред планинска местност, в къщата, която се намира все още в ремонт. Ваканцията не изглежда весела. Най-малкото момиченце ( а те са три) се разболява и с неразположението си притеснява двамата родители. На път за къщата, Мишел ( бащата ) среща стар познат от гимназията – Хари, тръгнал на екскурзия заедно с годеницата си. Мишел изглежда е скъсал с миналото си, забравил е всички авантюри от онези години, страстта си към писането, за да се отдаде на семейния живот, свързан с поемането на отговорности и непрекъснатото „справяне” с проблемите. Животът му е такъв, какъвто е. Разкъсван между влиянието на родителите си и любовта към семейството, Мишел живее по инерция, така както става с повечето от нас.

Хари изниква от нищото, някакъв призрак с власт, който сякаш никога преди не е съществувал. Ревностно защитава правото на Мишел да създава и твори, както е писал преди за гимназиалния вестник. Припомня му поемата и незавършения роман - фантастика, който носи интересното име „ Летящите маймуни”.

Хари смята, че Мишел е спрял да пише заради властните си родители, както и заради жена си и децата. Всички тези хора пречат на неговото творчество. Те са причината той да забрави. Те са причината той да спре да се развива.

Хари решава, че трябва да помогне на своя приятел като го отърве от всички тези „спънки” по пътя към гениалното творчество.

Като един фантом, Хари сее смърт по пътя си. Жертви са първо родителите на Мишел, след това и брат му. Обсебен от идеята за гения на Мишел, Хари не вижда как неговите действия са в противоречие с морала. В дисхармонията, в спонтанно взетите решения, Хари вижда същността на човешкия живот и стремления.

Кръвта и смъртта във филма са само фон. Не те шокират. Шокира идеята за всеобхватността на човешкия ум, за лабиринта на съзнанието, което ни води често към гибелта. То е онова, което слага ножа в ръката, която убива. То направлява волана на колата, която е причина за „инцидента”. Същото това съзнание, което ражда поеми, реди рими, създава истории или стои „заключено” , защото малкото бебе плаче, болно от диария.

Самата смърт във филма изглежда комична. Няма следствия, няма свидетели. След банални разговори, смях или разпра, някой си отива. Отива си, за да освободи място, за да се отпуши това същото съзнание, което години наред се е примирявало със своята посредственост.

След смъртта на родителите си, Мишел наистина прави опити да пише. Опитва се да продължи „Летящите маймуни”, но не успява. Тогава Хари решава, че съпругата и децата на Мишел са последната пречка пред вдъхновението. Парадоксален е финалът на филма. След като е убил собствената си годеница, като доказателство за предаността си към Мишел, Хари му подава нож с думите „Нима всичко аз трябва да върша сам?” като го подканва да отиде в стаята на децата си и да ги заколи. Мишел го промушва и хвърля тялото му в шахтата, където самият Хари е пуснал годеницата си преди броени минути.

Мишел цяла нощ запълва дупката с пръст. Погребва ги. После се измива и си ляга.

Трите му деца му поднасят цветя на другия ден. Слънцето грее и след толкова много смърт, денят започва наново с „ обичам те” към съпругата и с целувка към малките „gamines”, които таткото обожава.

Кървавата ваканция все пак завършва е един ръкопис. Мишел написва „ Яйцата” и както сам се изразява за нея, това е творба много по-лична от „ Летящите маймуни”.

Някой би казал, че френските филми се извратени и не бих го осъдила. Рисуват картини, неприемливи за нас, понякога са повече от отвратителни. А понякога са повече от истински. Дълбоко в дебрите на съзнанието ни , не съществува ли един фантом, обсебващ и властен, който сме се научили да подчиняваме?

Питомен или не, не се ли събужда най неочаквано в нас, за да ни разкрие какво сме можели да направим, ако някога бяхме избрали да бъдем други?

Гледайте този филм...

Мила и Зоран

Предчувствие

Глава девета

Лятото си замина. След прекрасните топли емоции, идването на есента натъжаваше Мила. Сутрин бе по-хладно и тя се сгушваше по-близо до Зоран, за да се стопли. Неусетно есента дойде. Първо жълта и кротка, после дъждовна и ядосана. Хората се затвориха в себе си с надеждата да запазят топлината. Но лятната емоция избледняваше, разходките в планината, морският спомен, дългите вечери...Пръстите изстиваха и се мушваха в джобовете, крачката забързваше, скамейките осиротяваха. Влюбените се изпокриваха. Зоран и Мила подновиха споровете и продължиха да се отчуждават. Всеки бе забързан в работата си. Всеки преследваше собственото си време. Тичаха задъхани след него. Зоран пътуваше по-често до Франция, беше се издигнал в йерархията. Изморяваше се много от тези пътувания. Беше станал вглъбен и замислен, говореше често за пари и за тяхното разумно влагане. Не се разделяше от компютъра, който Мила наричаше „детето ти” и дори ревнуваше от машината, която спонтанно се бе настанила между тях. Излизаха рядко, на пазар ( „защото храната прави борбата” ), петък вечер в Камен и събота на разходка в Борисовата градина ( когато е топло).

Мила започна вечер да чете. Да препрочита всички френски класици и да се забавлява да учи биографии и да записва важни събития от живота им. Зоран я остави да се усамотява. Той предпочиташе да гледа телевизия преди да заспи, да се рови в разни сайтове и да пие бира. Правеха любов рядко. Обикновено ставаше по навик, по задължение. От страх, че ако не се случи- „нещо не е наред”. Животът бе еднообразен и беден от емоции. Тогава Зоран замина за седмица за Париж. Мила остана сама. Седем дена без него. В началото на седмицата се почувства спокойна, сякаш с неговото заминаване й олекна. Раздялата винаги помага. Връща те към хубавите моменти, които са били. Никой не обича да е сам. И си спомняш всичко тия малки неща, които те радват. Сутрешното кафе с него, вечерните часове преди лягане, да чуваш гласа му от банята...малките неща, които той прави всяка сутрин и които забелязваш, когато го няма. Почват неосъзнато да ти липсват. Да те човърка някак. Да искаш пак да ти се случват...

В средата на седмицата, Мила започна да се чуди защо, когато й се обажда Зоран говори с нея толкова малко. Приключваше разговорите с „ пази се” , а не с „ обичам те”. Винаги бързаше да затвори сякаш се притесняваше да говори. Мила заключи, че той се държи странно, а след това я озари съмнение. Какво прави Зоран след работа? Пие бира с колеги? Работи?

Изневяра? Зоран? Той не е способен на това. Той я обича. В миг се сещаше за нейното необяснимо увлечение по Ники и изтръпваше. Способен да изневери? Толкова ли е трудно да си способен да изневериш? Ами любовта? Винаги бе вярвала, че Зоран я е поставял на първо място, дори преди него самия. Не би трябвало се е променило. Колкото и да си го повтаряше, Мила предчувстваше, че този път има нещо нередно.

В петък Зоран не й се обади до 6 часа. Тя се прибираше от работа пеша. Живееха наблизо. Вървеше бавно и премисляше. Имаше среща с Лили по-късно и искаше да се чуе преди това с него. А той не звънна дори и след като тя се прибра, изкъпа, хапна, послуша музика...Облече се с красива червена рокличка, после я съблече и сложи синя туника със светли дънки. Той все не се обаждаше. Изпи една чаша вино от нервност, помота се малко и излезе.

Срещата беше в малък бар в центъра. Място, в което се виждаха обикновено с Лили. Лили беше тъжна. Бе направила спонтанен аборт преди месец и не беше на себе си. С Калин бяха преживяли първата голяма криза в съвместния им живот. И това ги бе променило. Тя бе загубила своята живост и пламенност. Изглеждаше уморена и посърнала. Мила се опитваше да помогне. Но скръбта е индивидуално приключение. Започваме го сами и някой ден...ако имаме воля го довеждаме до край...

Намериха се и седнаха на малко сепаре в дъното на заведението. Музиката беше доста силна и те не можеха да се чуват добре. Лили зарея поглед по другите маси и замълча. Тогава Мила започна да говори за Зоран. Лили не я слушаше. Стояха пред две питиета като две нещастни самотни жени и не достигаха една до друга. Разговорите секнаха, за да отстъпят място на безцелното зяпане и потропването с крак в такт под масата.

Докато се прибираше към апартамента, Мила осъзна колко самички сме ние хората. Мисълта ни непрекъснато ни отдалечава един от друг. Тъгата или радостта на другите представляват препятствие пред нас. За да преминем тази бариера трябва да имаме вяра и да искаме да сме отвъд нея. Иначе не се получава. Оставаме сами, непознати дори на себе си.

22:00 часа. Мила обикаляше нервно от хола в кухнята и подреждаше разни предмети. Тя не обичаше да подрежда. Тоест- беше паникьосана. Зоран не се обаждаше. Странно и страшно. Ако пък се е случило нещо с него? Ако се намира в болница с тежка огнестрелна рана в гърдите, прострелян от някой лош човек? Господи! Ако е се намира в предсмъртна агония? Мила грабна телефона и го потърси. Даваше свободно дълго време, но никой не отговори. Студена пот изби по челото й. Мисълта, че може да му се е случило нещо лошо измести всички фантазии за изневяра. Как? Кое може да се сравни с човешкия живот?

В 22:22 часа след няколко неуспешни опита да се свържи, той се обади. Гласът му бе отпаднал и тих

- Зоран!!! Опитвах се да се свържа с теб! Какво става? Изплаших се за теб! Добре ли си?

- Имахме събрание до преди малко. Изморен съм, съжалявам, че не ти се обадих по-рано. В неделя летя. Връщам се

- Добре ли си, Зоран? Не ми звучиш добре. Болен ли си?

- Не...уморен съм, това е. Ти как си? Всичко е наред вкъщи?

- О, да, да...добре съм. Липсваш ми...

- Да...Трябва да затварям...

- Добре. Ще се видим в неделя

- Да, до тогава.Пази се.

- Обичам те ....

Има разговори, които просто не се получават. Мила все пак се успокои. Зоран бе уморен. Нищо повече. Каза си, че в неделя ще го изненада с вечеря на свещи и ще го нацелува и налюби много.

***

Зоран се отпусна в леглото и обърна лице към Кристин, която се унасяше. Матовата й кожа лъщеше от пот. В стаята бе горещо. Смътно си спомняше събитията от преди час. Как свърши заседанието и се прибраха в стаята му. Нямаше думи, нямаше чувства. Просто секс. Той продължи да я съзерцава. Беше красива. Беше предизвикателна. Гола и чужда. Екзотична и мимолетна. Колежка от работата. Тя отвори очи сякаш да потвърди тези размишления и му се усмихна. Не пожела да я притегли към себе си. Тя престана да съществува за него с последната конвулсия на удоволсвие. И въпреки това продължаваше да е реална, да лежи в леглото му и да се усмихва. Странна работа. Мила щеше да го намрази ако разбере и той никога не би й казал. И все пак защо го бе направил? Нима не я обичаше? Защо я бе предал? Не можеше да си отговори. Някаква сила в него го тласна към греха. За първи път той се срамуваше от себе си. И от Мила. В него се надигна вълна на негодуване към самия него. Пожела Кристин да изчезне. В следващия миг същотото това зло, което го бе довело до тук се намести по-близо и по-близо до него, притисна се и въздъхна. После заспа. То не съзнаваше какво е направило, а и да го съзнаваше, не намираше вина. Невинно бе,че мъжът е слаб, че е страхлив, че се предава и не се бори да задържи същественото. Невинно бе. Невинна бе. Смут и тревога в душата на Зоран. Той не заспа тази нощ.

На сутринта отново правиха секс...

Скрито

Да скриеш от себе си „ себе си”

От образа дори в огледалото

Да скриеш от другите „ твоето си”

Да скриеш и слънцето, вече „умрялото”

Да скриеш от минутите искрите в очите

Да скриеш от вятъра звънкия смях

Да скриеш в нежност отново сълзите

Да скриеш всичко от болка и страх

И в мисъл обличаш се на другия ден, предпазливо,

Бягаш, блъскаш се, гониш, отричаш, живееш в лъжа,

А след теб разранени, запъхтяни, нещастни, унили

Препъват се всичките скрити неща

Не се връщаш назад, продължаваш инато

Стъпка по стъпка към твоята пропаст вървиш

Маска след маска, част от играта,

Сменяш ги ти и от мъка по себе си вечно гориш

Оставаш си скрит и потаен,

Малък тъжен герой на конци

Споделил се подобно с някой случаен

И вживели се в ролите за кратко дори

За любовта, за не-то и да-то

Не заради деня на влюбените, който може и да не дойде...И не заради самотата, от която може би имаме нужда...Не заради думите, които понякога не значат нищо...

Заради мен самата, заради теб самия, заради истината да бъдеш.

Първо:

Научи се да обичаш. Прекрасно е. Изпълващо е. Освобождаващо. Реално. Няма друга реалност от любовта. Запомни. Може и да се заблуждаваш, че си щастлив. Може да ти казват,че изглеждаш щастлив. Може и наистина да изглеждаш. Има много артисти по този свят. Но погледни отвътре. Ако няма нищо, значи не трябва да спираш да го търсиш. И не в другите. А в себе си. За себе си. Няма да се губиш. Не си заслужава...Може да си разбиеш главата отново. Случва се. Може да те обвинят, че си глупав. И с право. Но и да си глупав, какво пък ги засяга другите? Това е твоят живот и ти го живееш. Ти си в твоята приказка. Ти я създаваш. Ти избираш как да я разказваш и в какво време. Ти слагаш точката. Ти я продължаваш с многоточие. Ти си я измисляш понякога, за да не ти е скучно или пък я съкращаваш от срам или страх да не разпознаят в някой герой твоите грешки. Какво пък? Кой ще се занимава с теб? Нали трябва да измисли край или начало на своята приказка?

Второ:

Научи се да казваш „ не” на любовта ( на ненавременната ) , на изкуствените емоции,безсмислените срещи, пропилените възможностите, ненужно проявеното благородство, на откраднатата нежност, на продупчените моменти, на манипулираното „искам”, на себе си...на онова егоистично, тщеславно, горестно Аз, което капризничи и мрънка, когато не му стига. Не е лесно. Понякога е повече от невъзможно. Но за да я срещнеш...истинската ( както я наричат ) , трябва да се научиш да казваш „ не”. Така й помагаш да се доближи до теб. Защото тя наистина не е толкова бляскава, колкото я описват. Скромна е и срамежлива. Доказва се и се промъква като слънчев лъч. Про Пусни я, за да влезе.

Трето:

Научи се да казваш "да", когато обичаш. Научи се да казваш "да"на себе си, за да се заобичаш. Това е много важно. Ти можеш. Всичко. Ако не го можеш, някой друг ще го направи. Ти си ценност и търсиш ценности. Кажи „"да" на мечтите си, кажи "да" на спомените си. Имало ги е. Кажи "да" на болката. Нали те кара да се чувстваш жив. Кажи " да" на дупката и не се страхувай да излезеш от нея. Да. На всички езици значи сигурност. Имай я за себе си. А не "може би" или " би могло". Нямаме толкова време тук на земята. И няма какво толкова да губим. В условно наклонение само ще се погребем преди да сме се изживели. Не бягай от отговорност. Твоето "да" е твоят билет към истината...

Мила и Зоран

Рай

Глава осма

„Животът не се измерва с вдишванията, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”

Влак. Хора и раници. Изгорели рамена. Лято е. Мила и Зоран стоят в едно купе и се опитват да не се карат. Трудно е. Зоран не обича да става рано,когато не е на работа. Той мрази влаковете и мръсотията им. Мила обожава да пътува с влак. Не забелязва колко е мръсно и претъпкано. Мисли си за Стара планина и за хижа Рай, там където отиваха. Знаеше, че ще е изморително, знаеше, че след няколко часа няма да е толкова бодра и все пак се чувстваше повече от щастлива. Зоран се наведе и извади от раницата си малък портативен компютър. Мила го изгледа възмутена.

- За какво ти е това?

- Мислих, че мога да поработя докато не сме почнали да се изкачваме – невинно отвърна той и продължи да се взира в екрана. Мила въздъхна и замълча. Колко е зависим от техниката си. От работата си. От взирането в нищото. Разочарована беше. Не само от него. От повечето си приятели. Всички бяха забравили какво е да си сред природата. Да се слееш с нея, да я почувстваш вътре в себе си...Сега предпочитаха да я гледат на снимки и картички. Да се ровят във виртуалното пространство и да си мислят, че са близо. Никога нямаха време да се върнат към нея. Бяха забравили дългите преходи и калните крака и ръце. Бяха забравили тишината по пътечката нагоре към Рая. Зоран не искаше да си спомня колко бяха млади и истински тогава. Как се целуваха на всяка крачка и изоставаха зад редичката от усмихнати деца. Бе забравил за пътуванията им на стоп, за вълненията по пътя, за тръпката, за усещането на неизвестност, което ги обземаше всеки път...Зоран бе станал сериозен и отговорен, какъвто се предполагаше,че трябва да бъде. Сега настояваше да спят в хотели, да хапват по ресторанти, да е удобно и близко. Да пийват до късно и да се любят след това. За това идеята на Мила за хижа бе приветствана вяло. Той направи онази своя изкуствена усмивка и прие. Защото я обичаше, защото не искаше да й противоречи. И тя се разочарова. Ако си с някого, който те споделя само, защото не иска да те загуби, трябва ли да си с него?

Мила се загледа навън. Пред очите й се редяха зелени ивици истина. Лятото напълни душата й с красота. И тя си каза, че ако той не може да се върне назад, тя е способна да го направи, да се чувства както някога...

***
Калофер е още един любим град на Мила. Много отдавна, тя откри себе си там. Разбра, че всъщност не й трябва много да бъде щастлива. Няма нужда от неограничен достъп до Интернет, нито от мобилни телефони, нито от телевизия. Каза си, че след време иска да живее на такова място. Близо до планината. Разбира се, тогава беше малка. Сега нещата не са толкова прости. И мечтите ни сякаш също нямат право да са толкова простички.

От планински комплекс „ Паниците” ( на километър от Калофер), започва голямото изкачване. Всеки трябва да е подготвен за него. До Рая не може да се стигне лесно. Поглеждаш нагоре как се вие серпантината и тръгваш. Тръгнеш ли веднъж, не може никой да те спре. То е като магия. Тялото ти престава да те слуша. Виждаш се разтроен и навсякъде. С всяка крачка, с всеки поет дъх ставаш все по-истински, по- добър, по- съзнателен. Свличат се всички мръсотийки, дълбоко скрити в теб. Потното ти тяло сякаш лети напред, не чувстваш краката си, те не са твои. Омагьосани са. Както всичко около теб и в теб. Забравяш дори с кого си тръгнал, защото си сам с планината.

Зоран вървеше напред с намусено изражение. Потта се стичаше на малки вадички по него. Мила събираше камъни и шишарки. Той се обърна и се загледа в наведената й фигурка. Приличаше на дете. Държеше се като дете. Това го издразни. Беше изморен, гладен и му се искаше да поспи, а тя се беше захласнала по една шишарка.

- Мила....Моля те, не се спирай на всяка крачка. Ще стигнем горе и и ще трябва да слизаме.- Тя се захили и хукна към него, засили се и скочи върху него.

- Дивачка...- възмути се той като я свали на земята. Тя сияеше. Бе друга.

- Зоран, огледай се...- прошепна тя. Зоран се огледа и вдигна рамене. Дървета, път и прах. Какво да гледа?

- Ние сме сами...

- Не точно, Зорнан, не точно...

- Знаех, че идеята не е добра. От самото начало- промълви той, загледан пред себе си. Тя не го слушаше вече. Докосна рамото му леко и извика

- Пу , ти гониш!

Той поклати глава и тръгна след нея. Мислеше си как може да живее с тази жена. Тя не беше жена всъщност. Бе едно малко лудо момиче. Носеше червени шорти и черна тениска. От потта косата й се бе накъдрила и стърчеше на всички посоки. „Червените шорти тръгнали на гости на баба си...”

Той се засмя като си го помисли. Отдавна не бе бягал след нея. Чувстваше се странно вдетинен. Заозърта се на всички посоки сякаш някой щеше да му се присмее и се втурна да я настигне. Лаптопа тежеше много. Защо ли го бе взел? Двамата бяха останали без дъх. Чуваше сърцето си, което се канеше да изскочи от ушите му. А тя не спираше да се смее. Да го гледа и да му се смее. Той я придърпа към себе си и я зацелува. Насред нищото. Свидетели им бяха няколко дървета, няколко корена и десетки хиляди същества, скрити в земята. Солени устни, горещи летни тела... Мила и Зоран- горещо, солено цяло. Имаше déjà vu. Това се бе случвало някога. Тогава...бяха влюбени, толкова влюбени...а сега? Възкресяваха спомен, събуждаха емоция? Намираха се в омагьосания свят на Алиса, в който времето върви на обратно?

Последните няколко стръмнини до хижата са като излизане от черна дупка. Драпаш нагоре с последни сили. Имаш чувството, че умората ще те принуди да се откажеш. Идва ти на ум, че никога няма да стигнеш. Спираш на всяка крачка, тялото ти е болезнено и изтерзано. Тогава излизаш на светло. Свличаш се на колене и поглеждаш пред себе си. Тя се гуши, прегърната от височини, окъпана сякаш от водопада Райското пръскало. Тя е там, съвсем близо. Забравяш, че си на ръба на силите си. Все едно никога не си изкачвал. В Рая , ти възвръщаш мощта си. Болката изчезва. Щастието е неизмеримо, то дори не може да се опише...Хубаво е да има някого, когото да целунеш в този момент, но не е задължително. Моментът се изживява индивидуално. То е като общуване с нещо неразгадано, тайнство, с което се срещаш рядко и което никога няма да забравиш. То е свръх онова, което може да обясниш. Тези срещи са неповторими. Всеки път е различно.

Мила и Зоран бяха седнали на полянката пред хижата и мълчаха. Беше хубаво. Зоран се бе настанил на раницата си. Бе забравил за компютъра. Наоколо имаше много млади и стари планинари, които разпъваха палатки.Мила си помисли, че няма нищо против да замрази времето, да спре да съществува точно сега. Но времето и без друго не съществуваше там или поне не в тази си форма. Имаше слънце и облаци, които се движиха. Това бе всичко.

Влязоха в банята, когато топлата вода беше свършила. Мила се разписка. Беше ледена. Успяха криво ляво да се освежат. Зоран усещаше лека болка в гърлото си. Болката мина след филийките с лютеница и сирене, които Мила му направи. Хапнаха и тръгнаха отново. Мила искаше да изкачи връх Ботев. За съжаление не успяха. Винаги стигаха до някъде и се връщаха. Спряха се на водопада. Водата се спускаше от горе и се разпръскаше като безброй перли, облечени в светлина. Това заслепяваше. Това вдъхновяваше. Излегнаха се на едни плосък камък и затвориха очи. Зоран се беше върнал към природата, беше се върнал към себе си и към Мила. Може би за кратко...може би за последно, но тя бе щастлива. Този миг...той бе неизмерим, вечен...бягство от реалността, от нещата, такива, каквито са. Там, сред планината, всичко е такова, каквото никога не си си го представял.

Там осъзнаваш колко си мъничък и как нищо не зависи от теб. Там разбираш колко си далеч от съвършенството и колко си зависим от изкуственото. Но там също...разбираш и колко си велик и значим – ти си този, който преживява, който усеща, който се предава на красотата, който се съюзява с нея, за да премине в други измерения, за да възкреси умрели емоции и да събуди...да събуди любовта....

Вечерта в стаята, наблъскана със спящи хора, Зоран дълго се взира в спокойното й лице. Беше тясно в леглото. Двамата бяха се превърнали в една топла прегръдка. Нищо друго не се бе случило.